Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 111

Миражът постепенно се замъгли и изчезна.

Нещастен, Грен се отпусна назад към стената и килийките взеха да се разтварят пред очите му като утроби, от които изтичаха отрови.

Скоро те се превърнаха в уста, лъскави кафяви уста, които произнасяха откъслечни срички. Заповядваха му също като гъбата. Нарежданията им се сипеха толкова бързо, че в началото го порази не тяхното значение, а по-скоро присъствието им. Той пищеше пронизително, докато разбра, че гъбата не говореше жестоко, а по-скоро със съжаление; едва тогава той се опита да спре треперенето си и да чуе какво му казва тя.

— Няма същества като теб сред гъсталака на Ничията земя, където живеем ние — опитваше се да му обясни гъбата. — Нашата задача бе да се грижим за оцеляването на обикновените растения там. Те съществуваха без мозък, техен мозък бяхме ние. С теб е съвсем друго. В изключително древните наслоения на мозъка ти открих много неща. Толкова време прекарах с теб и видях толкова интересни неща, че почти забравих каква бе първоначалната ми цел. Ти ме плени, Грен, точно както и аз теб. И въпреки всичко дойде време, когато се наложи да си припомня истинското си предназначение. Храних се с твоя живот, просто нямах друг изход. В момента съм в криза, защото вече съм узряла.

— Не те разбирам — рече Грен.

— Трябва да взема решение. Скоро ще започна да се деля и трябва да пръсна спорите си; това е начинът ми за размножаване и нямам голяма власт над него. Мога да остана и тук с надеждата, че поколението ми ще оцелее в студа и влагата на тази мрачна планина. Или пък… да се прехвърля при някой нов домакин…

— Не и на моето дете.

— Защо не? Ларен е единственият ми изход. Той е млад и неподправен. Много по-лесно ще го насочвам от теб. Вярно е, че е твърде слаб, но вие с Ятмур ще бъдете около него, докато започне да се грижи за себе си.

— За нищо на света, ако ще се грижа и за теб.

Едва изрекъл последните думи, Грен получи удар право в мозъка, който го запрати в най-далечния ъгъл на пещерата.

— Вие с Ятмур за нищо на света няма да изоставите детето. Знаеш го добре, а и аз го виждам в мозъка ти. При първа възможност ще се измъкнеш от тези голи мрачни места и ще потеглиш към плодородните земи на светлината. Това отговаря и на моите планове. Времето напредва, човече, налага се да се съобразя с нуждите си. Познавайки те до най-малката подробност, признавам, че ми е мъчно за болката, която изпитваш, но за мен това е без всякакво значение. Знаеш колко важни са за мен личните ми проблеми. Налага се да имам способен и за предпочитане съвършено безсъзнателен домакин, който бързо ще ме отнесе в огрения от слънце свят, за да мога да хвърля семената си там. Избрах Ларен. Подходящ изход, не си ли съгласен?

— Умирам — простена Грен.

— А не, има време — проехтя гласът на гъбата.

В дъното на пещерата, където се бяха заселили рибарите, лежеше Ятмур. Застоялият въздух, ромонът на гласовете, тропотът на дъжда отвън — всичко това я унасяше. Младата майка дремеше до сина си, настанен върху купчина сухи листа. Хапнали бяха печена птица — тук-там прегоряла, на други места — недопечена. Дали бяха и на бебето да вкуси от нея.