Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн
Брайън Олдис
Annotation
Слънцето ще се превърне в Нова, а клоните на една невероятна смокиня вече покриват половината планета. Споменът за умното и преуспяващо човечество е прикътан дълбоко в генетичната памет на едно момече. Тези знания ще всмуква драстично „гъбата“ в желанието си да установи господство над себеподобните си. Защото в кошмарната парникова гора растителните видове са месоядни и кръвожадни, и гигантски насекоми кръстосват пространството, като го оплитат в неутолимите си нишки.
В същото време последните издънки на човечеството носят душите си в ръка или се гордеят с опашките си, чрез които са свързани с дървото-майка.
Романът „Дългият следобед на Земята“ би бил една ужасяваща прогноза, ако картината на бъдещето, опиращата се на нашите страхове и надежки, не е пресъздадена по законите на истински големите произведения.
Престижната награда „ХЮГО“ отдава дължимото на Брайън Олдис, на неговото въображение, майсторство и замах на разказвач.
Брайън Олдис
ЧАСТ ПЪРВА
Глава първа
Глава втора
Глава трета
Глава четвърта
Глава пета
Глава шеста
Глава седма
Глава осма
Глава девета
Глава десета
ЧАСТ ВТОРА
Глава единадесета
Глава дванадесета
Глава тринадесета
Глава четиринадесета
Глава петнадесета
Глава шестнадесета
Глава седемнадесета
Глава осемнадесета
Глава деветнадесета
ЧАСТ ТРЕТА
Глава двадесета
Глава двадесет и първа
Глава двадесет и втора
Глава двадесет и трета
Глава двадесет и четвърта
Глава двадесет и пета
Глава двадесет и шеста
info
notes
1
2
Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята
ЧАСТ ПЪРВА
Глава първа
Подчинявайки се на неотменим закон, всичко никнеше и се развиваше бурно и причудливо, тласкано от импулса за растеж.
Горещината, светлината, влагата бяха навсякъде… И така — от незапомнени времена. Вече никой не си задаваше въпроса: „Откога…“ или „Защо…“ Тук отдавна не беше място на разума, а на необузданите зелени растения. Същински парник.
Няколко деца излязоха да играят сред зеленикавата светлина. Като внимаваха за всевъзможните дебнещи опасности, те с тихи подвиквания изтичаха по дебелия клон. Край тях мигом се прокрадна дълъг израстък на ягодово растение, по който тук-там лъщяха гроздове лепкави червени плодове. Очевидно много скоро щеше да пръсне семената си, тъй че не беше опасен за децата. Едно по едно те се шмугваха покрай него. По-нататък на пътя им се изпречи колония пробуждащ се от сън копривен мъх, който се раздвижи при тяхното приближаване.
— Убийте го — простичко рече Тоя. Тя беше най-голяма. Вече десетгодишна. Тоя бе видяла фурмите да дават плод десет пъти. Всички деца й се подчиняваха. Дори Грен. Те извадиха пръчките, с които подобно на възрастните никога не се разделяха, и заудряха отровния мъх. Шибаха с всички сили. Колкото повече размазваха отровните върхове, толкова по-силно се вълнуваха.
Разгорещена и възбудена, Клет политна напред. Тя бе най-малката, само на пет години. Потърси опора и зарови лице в противната зелена маса. Изпищя и се претърколи. Останалите също извикаха, но никой не посмя да нагази в отровното растение, за да й се притече на помощ.
Клет правеше безуспешни опити да се отскубне и отчаяно проплакваше. Пръстите й се впиваха в грапавините по клона… след миг тя се претърколи и падна.
