Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 106

— Ятмур! — извика Грен — Дебелаците са тук при мен. Къде си?

Обезумяла от страх, тя се втурна към него, съвсем забравила за болките в краката.

— Тук има и нещо друго — рече тя. — Едно бяло същество, диво, с големи уши и зъби.

Тримата рибари решиха, че са ги нападнали духовете на смъртта и мрака, а Ятмур и Грен внимателно се оглеждаха.

— Нищо не мога да видя в тази лапавица — рече Грен, опитвайки се да пропъди белите прашинки, прелитащи пред очите му.

Сгушени един до друг, те стояха нащрек с извадени ножове. Снегът неочаквано се превърна в дъжд, сетне внезапно спря. На един от отсрещните хълмове зърнаха около десетина бели фигури, които влачеха подобие на шейна, натоварена с торби и с един цилиндър от семенните кутийки на дългокрачковците.

Заблуден слънчев лъч пробяга по безрадостните хълмове. Сякаш изплашили се от него, белите фигури побързаха да се скрият.

Грен и Ятмур се спогледаха.

— Хора ли бяха? — попита Грен.

Тя само сви рамене в отговор. Не знаеше. Не знаеше какво означава тази дума. Бяха ли хора дебеланковците, които лежаха, заровили лица в калта? А Грен, станал толкова неразбираем напоследък? Изглежда, гъбата му бе взела ума, нима можеше да се каже, че той продължава да е човек?

Имаше толкова много неизвестни, някои дори не можеше да изрази с думи… Но ето че слънцето отново я погали с лъчите си. Небето бе прорязано от оловни и златисти ивици. По планинските склонове се виждаха множество пещери. Можеха да се изкачат до някоя пещера и да си запалят огън. Може би имаше надежда да оцелеят…

Ятмур отметна полепналите по лицето й коси и пое бавно по склона. Чувствуваше се натежала и неспокойна, но от опит знаеше, че останалите ще я последват.

Глава двадесет и втора

Животът на високия склон бе поносим, а на моменти повече от поносим, благодарение на умението на човека да се радва и по най-дребен повод.

Сред величествения и същевременно страховит пейзаж хората се чувствуваха като истински джуджета, напълно незначителни. Природните стихии и явления се зараждаха и отминаваха, независимо от тяхната воля. Водеха скромното си съществувание, съобразявайки се с планинския скат и облаците, с калта и снега.

Потокът на времето вече не се мереше с ден и нощ, а по съвсем други признаци. С бурите, които ставаха все по-чести, с разликите в температурите, с редуването на леденостудените и горещите дъждове, които караха хората с писък да се крият в пещерите си.

Грен ставаше все по-мрачен и неразговорлив — очевидно гъбата взимаше все по-голямо надмощие над волята и мислите му. Тя си даваше сметка, че заради нейната намеса хората се бяха озовали в обстановка, твърде неподходяща за собствените й планове да се разпространи; ето защо откъсваше с всички възможни средства Грен от себеподобните му.

Още едно важно събитие им помогна да мерят времето. В една бурна нощ Ятмур роди син.

Това й даде сили да живее. Нарече го Ларен и беше много щастлива.

На далечен планински скат някъде на Земята Ятмур люлееше своето бебе и му пееше, въпреки че то отдавна бе заспало.