Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 105

— Гъбата ни съветва да почакаме — рече той. Сетне, засрамен от своята безпомощност, обгърна с ръка раменете на Ятмур.

Зачакаха. Хапнаха по малко от храната, която започваше да плесенясва. Не им оставаше нищо друго, освен да поспят. Когато се събудиха, гледката наоколо почти не се бе променила, с изключение на още няколко дългокрачковци, които бяха спрели мълчаливо на склона. По небето се носеха тежки облаци.

Хората лежаха безпомощно, а природата наоколо продължаваше своя неизменен живот, като машина, в която те бяха най-мудното колелце.

Облаците, черни и буреносни, все по-бързо се струпваха над билото на планината. Огрееше ли слънчев лъч, те ставаха млечнобели. Много скоро обаче, се превърнаха в плътна маса, която закри слънцето. Закриха почти цялата планина. Заваля мокър лепкав сняг.

Петте човешки същества се сгушиха, подложили гръб на стихията. Под тях краката на дългокракия им превоз взеха да потрепват.

Скоро треперенето се превърна в ритмично люлеене. Стъблата потънаха леко в размекналата се почва и навлажнени от снега, започнаха да се пукат и измятат. Краката се изкривиха. Останалите растения, без пътници, се снижаваха по-равномерно.

Протрити от дългия поход, ставите на нашия дългокрачко поели вече и снежната влага, не издържаха и се спукаха. Шестте крака на растението се прекършиха и площадката на върха се сгромоляса в калта. Шестте семенни кутийки се разбиха, а съдържанието им се разлетя във всички посоки.

Сгромолясването в снега бе едновременно и начало, и край на пътешествието на растението. Принудени като всички обитатели на растителния свят да решават страшното затруднение на пренаселването, те бяха предприели рискованото пътешествие, за да стигнат до място, където джунглата не можеше да вирее. На този склон и на още няколко други в зоната на сумрака дългокрачковците осъществяваха една от фазите в безкрайния цикъл на живота. Много от току-що разпилените семена щяха да покълнат, ако имаха достатъчно пространство и малко топлина, и да се превърнат в пълзящи лапи, сетне, преодолявайки хиляди препятствия, пълзящите лапи щяха да намерят пътя към царството на истинската топлина и светлина, където да пуснат корени, да цъфнат и да продължат живота си на растения.

При разпукването на семенните кутийки хората, които бяха отгоре им, се търкулнаха в калта. Всички се бяха схванали и с голямо усилие раздвижиха крайниците си. Снежна вихрушка ги блъскаше отвсякъде и сред мъглата те едва се различаваха един-друг. Много скоро заприличаха на бели стълбове.

Ятмур се боеше да не загуби рибарите. Зърна някакъв силует в сумрака и се спусна към него. Сграбчи го за ръката. Човекът се обърна и се ухили насреща й, стряскайки я с жълтите си зъби и огнените си очи. Изплашено, момичето се дръпна, а странният непознат избяга.

За пътешествениците това бе първият знак, че не са сами в планината.