Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 104

Стигнаха билото и оттук пред тях се разкри доста обширна гледка.

Тя бе удивително красива.

Нощта или бледият брат на нощта властвуваха в цялата местност около тях. Съвършено спокойствие — единствено мразовитият вятър се провираше из деретата и долините като странник, озовал се в среднощен час сред изоставен град. Дори да не се намираха в света на смъртта, както смяташе Ятмур, те със сигурност бяха попаднали в район, където растенията нямаха власт. Усещането за запустялост бе по-силно и от мрака в краката им и всеки шепот се превръщаше в писък.

И над цялата тази безнадеждност и пустота се възправяше планината — висока и непостижима. Подножието се губеше в мрак, а върховете витаеха толкова високо, че се къпеха в слабите лъчи на слънцето, в розовата му топлина и хвърляха сенки в сумрака долу.

Грен улови Ятмур за ръката и мълчаливо посочи напред. Други дългокраки растения бяха вече пресекли мрака на долината и упорито напредваха по стръмнината отсреща. Странните им, почти призрачни фигури нарушаваха безлюдната картина.

Ятмур събуди тлъстичките си приятели, за да им покаже гледката. Прегърнати, тримата не можеха да откъснат очи от планината.

— О, какво приятно нещо виждат очите ни! — въздъхнаха те.

— Много приятно дори! — съгласи се Ятмур.

— Предобра жено! Този голям къс зрял ден прави хълма два пъти хълм в това място на нощ и смърт. Парчето прекрасно слънце говори, че отново ще заживеем в щастлив дом.

— Много вероятно — съгласи се момичето, което предусещаше доста неподозирани от простите им души затруднения.

Междувременно и те поеха по стръмния склон на планината. Наоколо ставаше все по-светло, докато накрая прескочиха границата на мрака. Благословеното слънце отново ги докосна. Не можеха да откъснат очи от гледката и заслепени от светлината, започнаха да виждат оранжеви и зелени петна. Подобно на лимон, почти алено от пречупването на атмосферния слой, слънцето трептеше над главите им, увиснало на назъбения ръб на склона. Сиянието му бе прорязано от десетките върхове и чукари и се превръщаше в гъмжило от прожектори, обагрящи в златисто низините.

Безчувствени към гледката, дългокрачковците продължаваха настъплението си и при всяка стъпка краката им поскърцваха. От време на време се появяваше по някоя пълзяща лапа, насочила се към долината, напълно безразлична към тяхното катерене. Най-сетне превозното им средство се добра до вдлъбнатината между два върха. И там спря.

— Велики духове! — възкликна Грен. — Това значи, че няма да продължим по-нататък.

Рибарите се разшумяха, обзети от вълнение, и единствена Ятмур гледаше скептично наоколо.

— Как ще слезем на земята, ако тия дългокрачковци не снижат, както предвиждаше гъбата? — попита момичето.

— Ще трябва да се опитаме да се справим сами — обади се Грен след кратък размисъл, разбирайки, че растението няма намерение да мръдне повече.

— Искам да видя как ще го направиш. От студа и от продължителното стоене имам чувството, че краката ми са се вкочанили.

Грен й хвърли пренебрежителен поглед, изправи се и се протегна. Огледа внимателно обстановката. Нямаха въже, следователно беше невъзможно да се спуснат на земята. Издутите гладки стени на цилиндрите не предлагаха никаква подобна възможност. Той се отпусна отчаян и мрачен.