Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 103

Дълкокрачкото с пътниците продължаваше невъзмутимо надолу по склона. Той вече напускаше най-гъсто населения район с червеи и тук те бяха по-дребни, събрани в гнезда, сякаш вкопани в земята, и не можеха да преследват пътешествениците. Превозното средство на хората внимателно ги заобикаляше или прескачаше с дългите си крайници.

Грен въздъхна с облекчение и се огледа по-внимателно. Ятмур захлупи лице върху рамото му. Стомахът й се бунтуваше и тя не искаше да гледа повече.

Глава двадесет и първа

Скали и камъни застилаха пътя пред стъблата на дългокрачковците. Очевидно преди векове тук бе минавала река и сега те се движеха по изсъхналото й корито, което се намираше в самото дъно на долината. Пресякоха го и поеха отново нагоре по лишена от всякаква растителност местност.

— Нека да умрем! — изхленчи единият от рибарите. — Колко страшно е да си жив в царството на смъртта! Бъди благороден, велики пастирю, благоволи да забиеш в нас малкия си остър нож. Дай възможност на нещастните тумбачести бързо да напуснат тази земя на смъртта. Ооо, студът изгори душите ни, дълъг, неспирен студ!

Жалбите му тутакси бяха подети от останалите рибари.

Грен ги остави да си поплачат. Но накрая се измори да слуша воплите им, които отекваха доста зловещо сред заобикалящата ги пустош, и ги поотупа с пръчката. Ятмур се опита да го възпре.

— Според теб нямат ли право да плачат? — попита го тя. — Вместо да ги биеш, по-добре е да поплачем заедно с тях, защото много скоро ще се наложи да умрем заедно с тях. Озовахме се в отвъдния свят, Грен. Единствено смъртта може да обитава това място.

— Ние нямаме избор, но дългокрачковците имат: те могат и да не отиват на смърт. Превърнала си се в рибар, жено!

Тя замълча, сетне промълви:

— Имам нужда от утеха, а не от укори. В корема ми нещо става, сякаш самата смърт е вътре. — Ятмур не можеше да знае, че в корема й има не смърт, а живот.

Грен замълча. Превозното им средство се движеше упорито по склона. Заслушана в жалните викове на тумбачестите, Ятмур се унесе и заспа. По едно време се събуди от студа. Всички останали спяха. Събуди се повторно и чу хълцанията на Грен, но се чувстваше толкова отпаднала, че дори не направи усилие да му се обади.

Когато отново отвори очи, се сепна. Едва доловимият сумрак бе прорязан от безформена яркочервена маса, която висеше от небето. Обзета едновременно от страх и надежда, Ятмур дръпна Грен за ръката.

— Погледни, Грен — рече тя и посочи напред. — Там нещо свети! Къде сме пристигнали?

Дългокрачкото под тях бе ускорил стъпките си, сякаш бе усетил приближаването на крайната си цел.

Трудно бе да свикнат с новото светило след почти пълния мрак. Колкото по-високо се изкачваше техният приятел, толкова по-добре различаваха предметите. Някъде зад билото на възвишението се мерна тривърхата шапка на планина. Именно тя светеше с ярката червена светлина.