Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 102

— Ще скоча долу — провикна се внезапно Грен и се изправи.

Доловила безумния блясък в очите му, Ятмур се зачуди дали това решение е негово, или на гъбата. Момичето обгърна краката му с ръце и разплакана започна да го разубеждава, за да не се пребие. Грен замахна с пръчката, за да я удари, но тъкмо тогава забеляза, че дългокрачкото вече се спускаше по отвъдната тъмна страна на склона.

Слънцето ги огрява още само няколко секунди. За последен път видяха златистите багри на въздуха, нискостелещите се тъмни листа и някакъв дълкокрачко вляво от тях. Миг по-късно потънаха в мрак. От гърдите на петимата се откъсна отчаян вопъл. Вопъл, който отекна в тишината и постепенно заглъхна.

За Ятмур съществуваше едно-единствено обяснение: те бяха навлезли в света на смъртта.

Тя зарови лице в пухкавата козина на най-близко застаналия до нея рибар. Ритмичното, постоянно полюшване на превозното им средство единствено подсказваше, че все още са живи.

Очевидно повтаряйки думите на гъбата, Грен промълви:

— Този свят е обърнат само с едната си страна към слънцето… движим се към неогрятата му страна… минаваме през Предела… към вечния мрак…

Зъбите на момчето тракаха. Ятмур се вкопчи в него и се престраши да отвори очи, за да види изражението му.

Зърна само бледо очертаващия се овал на лицето му, което съвсем не й вдъхна кураж. Грен прегърна момичето и двамата се сгушиха, допрели страни в отчаян опит да се успокоят взаимно. Близостта на приятеля вдъхна малко смелост на Ятмур и най-сетне тя се осмели да се огледа.

В ужаса и страха си тя си бе представила, че около тях цари пустош и че може би са попаднали в космическа черупка и са изхвърлени на някой от митичните брегове на небето. Реалността бе много по-неприятна и отблъскваща. Над главите им проблясваше далечното зарево на последните слънчеви лъчи, благодарение на което след дълго взиране успяваха да видят нещичко от заобикалящата ги действителност. Лъчът бледа светлина бе разполовен от гигантското тъмно било, по което се спущаха.

Стъпките им се придружаваха от странен тътен. Ятмур дълго се взира, докато най-сетне различи ниско долу гърчещите се тела на големи червеи. Те се увиваха около стъблата на техния превозвач, който очевидно внимаваше да не се препъне и пристъпваше с особена предпазливост. Гнездото на червеите вреше и кипеше, те се надигаха и яростно се блъскаха в нашествениците. Някои бяха толкова високи, че като се изправеха, стигаха тясната платформа, върху която бяха пътешествениците. Така Ятмур установи с погнуса, че червеите имат на главите си някакви кръгли рецептори, които можеха да бъдат очи, уста или органи, с които да разузнават наличието на топлина. Стенанието, което се откъсна от гърдите й при тази гледка, сякаш изтръгна Грен от унеса му и той, едва ли не развеселен, започна да удря червеите по жълтеникавите им глави, които изникваха край тях.

Дълкокрачкото вляво очевидно изпадна в беда. Едва различаваха очертанията му, но разбраха, че е попаднал сред по-едри екземпляри. Те го бяха обкръжили като същинска гора и не му позволяваха да мръдне. Много скоро го катурнаха. Високата конструкция се стовари безшумно встрани.