Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 101

Въпреки тревогата и лошите предчувствия, които все по-силно ги обземаха, нашите пътешественици огладняха и хапнаха малко от намалелите си запаси. Сгушени един до друг, те се унесоха в сън. Грен все така упорито мълчеше.

Когато се събудиха, трябваше да признаят, макар и неохотно, че гледката наоколо ни най-малко не се е променила към добро.

Техните превозни средства пресичаха в момента плитка долина. Над земята се стелеше мрак. Гората отдавна бе престанала да бъде гъста и висока, както я бяха видели в началото. Това, което сега ги заобикаляше, приличаше на ослепял човек, който боязливо пристъпва с протегнати ръце. Тук-там се виждаха листа, клоните и стъблата бяха голи, повечето изкорубени в гротескни форми, подобно престарели столетници.

Тримата рибари трепереха от страх. Погледите им бяха отправени далеч напред.

— Всемогъщи тумбаци и опашки! Към нас настъпва вечната нощ. Защо не умряхме преди, когато бяхме всички заедно и заедно се потяхме в жегата.

— Млъквайте там! — изкрещя Грен и грабна сопата. Гласът му силно отекна в пустата местност и дори самият той се сепна.

— Ех и ти, дребен безопашат пастирю, защо не беше достатъчно благороден навремето и не ни уби, докато още живеехме щастливо, закачени за нашето дърво. Сега, безпомощни и без опашки, чакаме мракът да забие зъби в нас! Къде е сега благодатното слънце? Горко ни!

Нищо не можеше да спре виковете и жалбите им. Пред рибарите се стелеше мрак, който се наслагваше и трупаше подобно на слоеве слюда.

Сякаш за да подсили потискащата обстановка, пред тях неочаквано изникна неголямо възвишение, подпряло с раменете си тъмнината на нощта. Слънцето хвърли последен златист лъч към върха му. Оттатък хълма цареше непрогледен мрак. Дългокракото им превозно средство носеше пътниците по все още осветената пътека. Недалеч от тях се виждаха ясно други пет дългокрачковци, а малко по-далеч в сумрака едва се различаваха силуетите на още четири.

Всички те упорито се движеха напред, следвайки лъча светлина.

Гората също използваше последните проблясъци светлина, за да продължи живота си. Тук, по склона, с обърнати към залязващото слънце листа тя правеше сетни опити да възвърне предишната си пищност.

— Дали ще спрем тук някъде — попита Ятмур. — Как мислиш, Грен?

— Не зная. Пък и откъде да знам.

— Време е вече да спре. Не виждам как ще продължи.

— Не зная. Казах ти, не зная.

— И гъбата ли?

— И тя… Остави ме на мира! Ще чакаме.

Дори тлъстите рибари замълчаха, оглеждайки се, обзети от страх и надежда.

Без да проявяват ни най-малко намерение да спрат, дългокрачковците продължаваха напред и постепенно преодоляваха метър по метър. Хората едва сега си дадоха сметка, че превозното им средство няма да спре дотук, където очевидно бе последният бастион на светлината и топлината. Намираха се на билото на хълма, но растението, което хората вече бяха намразили, продължаваше машинално нататък.