Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 100

Момичето не можеше да разбере защо той й отговори така остро.

— Но ти не го владееш, Грен. Онова, на което сме стъпили, ще ни отведе където си иска и ние сме безпомощни. Точно затова се тревожа.

— Безпокоиш се, защото си глупава.

Макар и засегната, Ятмур реши, че въпреки всичко трябва да потърси някакво разумно решение, при дадените обстоятелства.

— Стъпим ли на брега, всички ще се успокоим. Тогава вероятно и ти ще се държиш по-добре с мен.

За съжаление брегът не се оказа така гостоприемен, както очакваха. Откъм сушата се вдигнаха две гигантски черни птици. Разперили криле, те се понесоха нагоре, сетне се насочиха към малките салове.

— Лягайте долу! — изкрещя Грен и извади ножа си.

— Бойкотирайте изкуствените храни! — викаше Красавица. — Поддържайте кампанията на Имброльо против трипартийната система!

Дългокрачковците газеха вече в по-плитки води.

Ниско над главите на пътниците префучаха черните криле. Само след миг спокойно обикалящата Красавица бе отнесена от яки птичи нокти.

— Борете се днес, за да спасите своето бъдеще! Спасете демокрацията! — продължаваха да долитат патетичните й лозунги.

Скоро птиците и плячката им изчезнаха сред клоните.

Дългокрачковците излизаха на брега с бавни и отмерени стъпки, оставяйки подире си водни дири. Начинът, по който се движеха, и решителността им, почти като у разумни същества, ги открояваха от останалите представители на растителния свят. Животът, с който Грен и Ятмур обикновено бяха заобиколени, напълно отсъствуваше. Нямаше и следа от парниковия свят, с който бяха свикнали. Кацнало над оловните води на морето, слънцето се полюшваше на хоризонта, подобно гигантско окървавено око. Вредом цареше здрач. Мракът се сгъстяваше на небосклона.

Животът в морето сякаш бе напълно замрял. По брега не се забелязваха пипалата на чудовищните водорасли, между камъните не проблясваше гърбът на нито една риба. Усещането за изоставеност и пустош се засилваше още повече от смразяващото спокойствие на океана, защото дългокрачковците, водени от инстинкта си, бяха избрали за мигрирането си период с най-малко бури.

На сушата цареше същата гробовна тишина. Гората бе потънала в сенки и хлад, полумъртва гора, притисната от сивосините сенки на вечната нощ. Сред смълчаните дървета хората непрестанно съзираха плесен по повърхността на листата. Само веднъж срещнаха ярко жълто петно. Някой им подвикна: „Гласувайте за демокрацията!“ Красавица висеше натрошена между клоните, където я бяха захвърлили птиците, и само едното й крило стърчеше над дърветата. Гласът й ги следваше още дълго.

— Кога ще спрем? — прошепна Ятмур.

Грен не отговори. Тя и не очакваше отговор. Лицето на момчето бе невъзмутимо и безизразно. Той не я удостои дори с поглед. Ятмур заби нокти в длани, за да не издаде гнева си. Чудесно знаеше, че грешката не е негова.

Дългокрачковците внимателно подбираха пътя си през гората. Листата се триеха в краката им, понякога стигаха дори до цилиндрите. Въпреки всичко те неизменно крачеха към мрака, който бележеше края на света на светлината. Само веднъж приближаването им изплаши ято черни птици, които се вдигнаха от върховете над тях и размахали шумно криле, се понесоха към слънцето.