Читать «Преследваният» онлайн - страница 96

— Ала първата хипотеза, ще се съгласите, изглежда малко неправдоподобна. — Единият пръст се сви надолу.

Топло, старче — отвърна мислено залата. Тази възможност я отхвърлихме още преди два часа, докато ти и приятелчетата ти, до един вкаменелости като теб, къркахте шери във вашия мухлясал снобски клуб.

— Що се отнася до последната, там няма кой знае какво да се направи, освен да пратим букет рози, след като отмине бурята.

При което ти ще реагираш по познатия, добре изпитан начин: ще залегнеш ниско, ще прехвърлиш вината надолу по йерархията и трима-четирима от нас ще трябва да си обират чукалата. Първият рапорт за смъртта на Бърни пристигна в офиса преди шест часа и ти с такава скорост побягна към клуба си, че мокетът в кабинета ти още дими от подметките ти. При това предвидливо си забрави пейджъра и мобилния телефон, които открихме в най-долното чекмедже на бюрото ти, лукав мошенико!

— Защо в такъв случай похитителите още не са направили опит да се свържат с вас?

Двайсет чифта очи едновременно се вдигнаха нагоре и замислено се вторачиха в тавана. Защо, наистина?

Статистически, както всички те прекрасно знаеха, похитителите почти винаги отправяха исканията си през първите няколко часа след акта на отвличането. Подобно на добър картоиграч, те бързаха да вдигнат мизата, преди останалите около масата да са загубили интерес към играта.

Прелистиха още документи, отпиха от чашите с чай, поправиха за кой ли път раираните си вратовръзки. Магнетофонът, скрит в таванското помещение, запечатваше дискретно всяка дума. Всички присъстващи около масата бяха участвали и преди в разпитите на Петълбоун и пет пари не даваха за Сократовите му похвати. Първият глупак, дал грешен отговор, записан от машината на тавана, разпечатан, прономерован и прошнурован, щеше пръв да положи глава на дръвника, когато кризата отминеше и дойдеше часът за разплата.

Бърти, пенсионираният съдружник, нямаше какво да губи и реши да се пробва:

— Едва ли ще чуем нещо, ако това е работа на негови, вътрешни хора. Тези руски милионери са заобиколени от всякакви подлеци и мръсници. Легнеш ли си с вълци, не се изненадвай, ако те излапат на закуска. Ако е вътрешна работа, извършителите няма да разчитат на външна помощ. А, какво мислите?

— Свързахме ли се с фирмата му? — попита Петълбоун, съзнателно игнорирайки теорията на Бърти. Магнетофонът на тавана беше негова идея и той нямаше никакво намерение да оставя документални следи, за които впоследствие да дава обяснения.

Един от умниците, насядали в средата на масата, се обади:

— Аз разговарях с шефа на фирмената охрана. При това три-четири пъти. Казва се Сергей Голицин, бивш генерал от КГБ. Не е особено симпатичен. Разговорите ни не бяха никак приятни. Твърди, че безопасността на Алекс извън границите на Русия е наша грижа, не тяхна.

— А чувал ли се е с похитителите? Получавал ли е заплахи, искания за откуп, нещо подобно?

— Изрично го попитах и това, сър.

— Е, и?

— Той се изсмя, напсува ме и ми затвори телефона.

— Няма да се връщаме в Русия — обяви Алекс с решително изражение на лицето. След десетина минути напрегнато взиране през прозореца, като от време на време прелистваше купчинката паспорти в скута си, той взе окончателно решение. — Би било твърде очевидно.