Читать «Преследваният» онлайн - страница 78

Той забави скорост до колеблив тръс, после направи няколко последни ядовити крачки, докато накрая се закова на място. Беше останал без дъх. Не, това наистина не се връзваше. Погледна часовника си — шест минути.

Шест минути!

Един осакатен, един дебеланко и една жена — жена! — по никой начин не можеха да го надбягат. Просто нямаше как да стане, заключи той в момент на болезнено просветление.

Владимир започна трескаво да изрежда наум различни варианти — един прост процес на елиминиране, който бе длъжен да приложи преди шест минути, не сега. Първо: ако тримата бяха изскочили през прозореца и побягнали, но в обратната посока, екипът пред главния вход щеше да ги забележи и да открие огън. Второ: ако вместо през прозореца бяха излезли през фоайето към главния вход на хотела, поне един от двата екипа — до изхода на ресторанта и във фоайето — щеше да им пресече пътя и да ги вкара в чувала. Просто и ясно.

Имаше обаче и трета възможност. При това такава, която изискваше най-малко физическо усилие от един ранен, трудно подвижен мъж, поради което с всяка изминала секунда му се струваше все по-вероятна. Той изпсува грозно.

Ако само Катя не му бе излаяла да тича подире им през прозореца! Ах, каква тъпа кучка! Беше се паникьосала като някакъв сополив новобранец. Правило номер едно: най-напред се убеди, че онова, което си мислиш, че виждаш, действително е това, което виждаш. Трябваше да дръпнат завесите и да погледнат под масите.

Я виж ти — Алекс и неговите приятелчета си играят на криеница с нас?! Бум, бум, бум! Колко просто щеше да бъде. И колко приятно — балсам за душата!

Ала не, те се бяха хванали на игричката на Коневич — игра на котка и мишка, в която мишката ги бе победила. Каква глупост! Но вината за нея беше на Катя, не негова.

Всъщност, един момент — ако се замислеше, оня спаружен дъртак Голицин си беше виновен за всичко! Нима лично той не одобри плана да завлекат Коневич в тоя хотел! Е, да, наистина, Владимир го бе убедил, че ще мине лесно. Но винаги имаше риск и дъртият плъх го знаеше, ама нали беше алчен за пари, пари, пари!

Коневич му бе заложил капан и старецът се бе хванал като пълен идиот. Той си бе виновен, никой друг.

Изведнъж сателитният телефон на кръста му избръмча и се затресе. След дълъг миг на колебание Владимир го откачи от колана и го вдигна пред лицето си, обзет от смразяващ ужас — доскоро едно непознато за него чувство. Най-вероятно беше Голицин. Не, каза си той, няма да отговарям, каквото и да става. Ще го оставя да си звъни, докато старият клоун се откаже.

При мисълта, че ще му се наложи да дава обяснения за цялата тази каша, да си признае, че е оставил Коневич да му избяга, и да се оправдава за собствената си глупост, Владимир усети, че му призлява.

От друга страна, можеше да е и Катя. Може би му звънеше, за да му каже, че ги е настигнала, че Коневич, дребната му жена и дебелият им приятел лежат мъртви в някой тъмен ъгъл на някоя сляпа уличка, че вече ги няма, а с тях и всички беди, които им бяха причинили. Ах, как копнееше да чуе нещо такова!