Читать «Преследваният» онлайн - страница 77

Юджин още изглеждаше гневен и изпълнен със съмнения — беше му се насъбрала много информация за смилане. Накрая Алекс реши да бъде болезнено откровен с него, като дори пресили леко нещата.

— Тези хора гонят не само Елена и мен, ами и теб, Юджин. Искат да те отвлекат и измъчват, за да принудят съдружниците ти да преведат парите си по моята сметка. Накараха ме да им прехвърля собствеността на фирмите си, а сега искат да присвоят и твоите триста милиона, до цент. След което ще те убият.

Изведнъж Юджин усети, че му прилошава.

— Искат да ме убият?! — попита той с писклив глас. Това вече беше прекалено. Поемайки дълбоко въздух, той се подпря на масата и с мъка запази равновесие. Цялата му самонадеяност се бе изпарила като дим. Насилваше се да събере мислите си, но не успяваше. Ах, защо му трябваше да пие всичките тези бири! Колко бяха — осем, девет? Във всеки случай твърде много.

Алекс сложи ръка на рамото му.

— Да — отвърна тихо той. — След като те бият и изтезават, след като задигнат всичките ти пари, да, Юджин, тогава ще те убият.

Елена, която до този момент слушаше мълчаливо отстрани, реши, че е време да се намеси. Този човек имаше нужда от силен шок, за да се помръдне от мястото си, и тя му го осигури:

— Виж какво направиха с Алекс. Погледни обезобразеното му лице. Та те за малко не го убиха, Юджин. Налагаха го с часове, жигосаха го с нажежено желязо. Така ще постъпят и с теб. А сега, моля те, престани да ни губиш времето. Прави каквото ти казва Алекс.

Най-накрая Юджин сякаш разбра за какво става дума и реагира по единствения начин, на който бе способен при създалите се обстоятелства — повърна. От гърлото му изригна огромна, енергична струя и заля пода пред краката му. Прегънат на две, той няколко пъти си пое дълбоко дъх, избърса устата и носа си с ръкава на ръчно шития костюм за над хиляда долара, след което каза първото умно нещо за тази вечер:

— Да се махаме от тук!

Алекс пристъпи към келнера, с когото бе разговарял преди, и учтиво му обясни какво им е нужно, като пъхна в ръката му ключовете от оранжевия трабант заедно с една стодоларова банкнота и обещание за още една в мига, в който им свършеше работа.

Владимир тичаше по дългата тясна уличка, като отчаяно се бореше с надигащата се в него паника. Вече отдавна трябваше да ги е настигнал. Според изчисленията му това беше единствената посока, в която Коневич, жена му и техният дебел приятел биха могли да поемат, след като бяха избягали от хотела.

Дори Коневич да се правеше на по-немощен, отколкото беше в действителност, Владимир беше напълно убеден, че поне отчасти го е осакатил. Та нали лично го бе цапардосал с онзи стол по крака! Бе замахнал с такава сила, че дървото не бе издържало и се бе разцепило на трески от удара. Истинско чудо беше, че Коневич можеше изобщо да ходи; но да тича беше изключено.

Освен това с него се влачеха дребната му съпруга и онзи шкембест американски банкер. Докато Владимир беше маниак на тема фитнес, бивш боец от Спецназ, който всеки ден прекарваше часове в гимнастическия салон, за да се поддържа в перфектна физическа форма. А сега бе спринтирал с всички сили в продължение на четири, може би дори пет минути.