Читать «Преследваният» онлайн - страница 79

И така, кой му звънеше? Дяволът или Спасителят? Дъртият плъх или кучката?

Той натисна бутона за отговор и прилепи телефона до ухото си.

Гласът на Голицин беше напълно спокоен, едва ли не равнодушен:

— Двайсет и петте ти минути отдавна изтекоха. Допускам, че си го изтървал.

Владимир усети как страхът отново го сграбчи за гърлото. Гласът отсреща беше така равен, така смразяващо студен. Няколко мига той не знаеше какво да каже. Стоеше като истукан, борейки се с изкушението да запокити телефона и да побегне по-далеч от там, колкото го държат краката. Да започне нов живот в Индия или Занзибар, или където и да е — беше му все едно.

Какво да каже?

— Мълчанието ти го потвърждава — сопна се Голицин. — Остави се да те надхитри един пълен дилетант.

— И въпреки това ви направих богат!

— Е, и?

— Сега притежавате стотици милиони. Това нищо ли не значи за вас?

— Не. — Просто „не“.

— Още не е избягал — рече Владимир, като се опитваше да звучи убедително. Жалният му умоляващ глас отекна по линията и се върна в ухото му, за да го досрази.

— О, и двамата знаем, че е изчезнал — изсъска Голицин, и с право. — А с него и моите триста милиона. Вдън земя. И всичко това заради теб, некадърен малоумнико.

Владимир вдигна поглед към навъсеното, покрито с облаци нощно небе. Уличката беше тясна и пуста — нямаше пешеходци, не се виждаха заблудени туристи, нито дори обичайният за такива места вонящ на алкохол клошар, задрямал пред нечия врата. Беше сам — един смъртник, един треперещ от страх жалък страхливец, който молеше за пощада. Малкото магазинчета от двете страни на улицата бяха затворени, със спуснати решетки, заключени с едри катинари. Валеше дъжд и вятърът го навяваше на талази. Тук-там в околните прозорци се виждаше светлина, телевизори хвърляха разноцветни отблясъци по стъклата. Безрадостният градски пейзаж засилваше чувството му за безнадеждност.

— Съжалявам — каза задавено той. Тази едничка дума, която произнасяше за пръв път през живота си, излезе от устата му сдъвкана, изопачена, неразбираема. Той реши да пробва отново, като този път събра цялата убедителност, цялото искрено разкаяние, на което бе способен, за да умилостиви зловещия глас отсреща. — Много съжалявам. Честно. Много, много съжалявам.

— А, така ли?

— Да. Съжалявам, много съжалявам.

— Да съжаляваш не стига, глупако. Можеш да съжаляваш, ако си разлял кафе на килима ми. Но да ми загубиш триста милиона долара? Да оставиш Коневич да ти се измъкне под носа? И после да ми кажеш, че съжаляваш?! — Голицин помълча няколко мига, после произнесе присъдата си: — Когато приключа с теб, ще разбереш истинското значение на тази дума.

Владимир посегна към колана отзад на кръста си и извади пистолета. Преглътна шумно и рече:

— Ето, тук грешиш. Никога няма да ме хванеш, дърто плашило!