Читать «Преследваният» онлайн - страница 267

Те пристъпиха към Голицин и побоят започна отново. Без юмруци, с отворена длан, както се бие жена. Тези хора искаха да му причинят повече срам, отколкото болка. Той пищеше и виеше, но без резултат.

Владимир се отдалечи в един ъгъл на обширния склад, извади мобилен телефон от джоба си, набра някакъв номер и долепи апарата до ухото си.

През това време двамата мъже пердашеха Голицин до побъркване. По бузите, по врата и тила, понякога и по ушите — там болеше най-силно. Той хленчеше, цивреше и стенеше, молеше ги задавено да престанат, докато накрая примирен отпусна брадичка на гърдите си и продължи стоически да понася ударите. С всеки плесник главата му се мяташе насам-натам като на парцалена кукла.

Стиснал зъби, прехапал език, Голицин с неистово усилие на волята сдържаше писъците си. Само да спрат да го бият, само веднъж да престане този тормоз, молеше се той наум. И не след дълго Господ чу молитвите му. Биячите престанаха. Единият извика:

— Владимир, тоя тип припадна!

— Хич да не ти пука! — отвърна разсеяно Владимир и продължи телефонния си разговор.

Голицин овладя дишането си и остана притихнал, като се молеше онези двамата да не разберат. След малко Владимир заговори на висок глас, без да се притеснява, че той го чува.

— Не, не се безпокойте. Ние тъкмо започваме. — Дълга пауза. — Вижте, не ми е за пръв път. Аз… — Нова пауза. — Ники, обещавам ти, че всичко ще си изпее. При нас всички пропяват. Като почнем да ги късаме парче по парче… — Пауза, последвана от зловещ смях. — Знам, Ники, знам. Виж, като остане без пръсти на ръцете и краката, като му строшим коленете, ще си изпее… Окей, Ники, чао!

Владимир затвори телефона и се върна при мястото на изтезанията. Мозъкът на Голицин крещеше в черепната му кутия. Ники!!! Тоя въшлив кучи син! Тоя гнидав лъжец и предател! Това бяха негови хора и Голицин с мъка потисна желанието си да ги наругае, да ги заплаши, да излее върху тях цялата сила на демоничния си гняв.

След малко един от мъжете се върна отнякъде с апарат за кръвно налягане. С бързо движение уви маншета около ръката на Голицин и го пристегна здраво. Малко след това се върна и другият, като мъкнеше голям черен куфар, който постави на пода.

— Отвори го! — заповяда Владимир. — Приготви инструментите.

Голицин чу как закопчалките на куфара щракнаха и капакът изтрака върху пода. Не погледна натам — нямаше никакво желание да вижда всичките ужасяващи, дяволски пособия за причиняване на болка, наредени вътре. Затвори очи! — заповяда си той. Не гледай към куфара, прави се, че го няма! Накрая не се сдържа. Трябваше да погледне, да види, да знае какво го чака. Полека, едва-едва отвори едното си око и надзърна през процепа.

Владимир и двама от хората му стояха прегърбени над широко отворения куфар и ровеха из съдържанието му, като се съвещаваха с кое да започнат.

Ох, божичко! Не, само не това! Тия мерзавци бяха донесли целия си арсенал. В куфара имаше поне три-четири наточени като бръснач триончета с всякакви големини, плюс разни други странни неща — всичките до едно лъскави, остри, зловещи. Плюс малка ацетиленова горелка. И желязо — същото като онова, с което Владимир бе жигосал Коневич. Плюс цял набор хирургически инструменти за изваждане на очи и трошене на стави. Голицин познаваше всеки един от тях и знаеше точно за какво служи.