Читать «Преследваният» онлайн - страница 269

— В Швейцария — изрече задъхано той. — В швейцарска банка.

— Да не ме послъгваш нещо? Много мразя лъжците.

— Не, не, кълна се! В Швейцария са парите!

— В коя банка?

Голицин се поколеба за миг и острието на триончето се вряза в кожата му, тъкмо в основата на големия пръст.

— „Люцерн Национал“! — извика припряно той. — Всичките са там, до последния цент!

— Колко?

— Двеста.

Триончето леко захапа месото под кожата.

— Стига, стига!… Двеста и двайсет…

— Какво, профукал си трийсет милиона? — За момент Владимир имаше вид, сякаш ще отреже пръста. И не защото не вярваше на Голицин, а просто така, от яд.

— Много… съжалявам.

— Не се съмнявам, Сергей. А сега да минем на трудните въпроси.

Голицин не отделяше очи от триончето.

— Готов ли си, или да режа?

— Моля те, недей! Питай ме каквото щеш!

— Дай ми номера на сметката и паролите. Съсредоточи се! Диктувай!

— Не ги… помня наизуст. Имам ги записани. Трябва да отида до офиса.

Шат! Шат! Шат!

— Ох, Боже! — изстена Голицин и от устата му рукна порой от цифри и букви.

Докато говореше, друг мъж, скрит в задната стаичка, набра кодовете на лаптоп и с мълниеносна бързина ги изстреля по електронна връзка до централния компютър на банката в Цюрих. След по-малко от две минути цялата сума — 225 милиона долара и нещо отгоре — бе прехвърлена в друга сметка, в различна швейцарска банка, която по някакво съвпадение се намираше само на две преки от „Люцерн Национал“.

Мъжът с лаптопа подаде едрата си глава с дълга конска опашка през вратата и направи на Владимир знак с вдигнат нагоре палец.

— Какво ще правите с мен сега? — каза Голицин.

— С теб ли? — попита учудено Владимир.

— Няма ли да ме убиете?

— Честно да ти кажа, нямам ясни указания по въпроса. — Владимир се почеса замислено по брадичката, давайки си вид, че се колебае. — Ти си разорен. Жалък, дебел неудачник, принуден да живее на една пенсия и до края на живота си да си спомня, че някога е бил милионер. Трябва ли да те мисля и теб?

— Не, не! Абсолютно не е необходимо! Прав си, вие съсипахте живота ми. Аз не съм никой, един жалък неудачник. Дори не знам кой си! — излъга той.

— Знаеш ли какво, вече не съм толкова сигурен. — Мъжът бръкна дълбоко в джоба на палтото си, сякаш търсеше нещо. Нож или може би пистолет. — Всъщност може би за по-сигурно…

— Не, моля те, недей! — запротестира Голицин, който вече не можеше да се спре. — Ще се махна от Русия. Обещавам ти. Ще се кача още на следващия влак. Ще изчезна вдън земя и повече няма да чуете за мен. Моля те, моля те, само ме остави жив!

Известно време мъжът го наблюдаваше с неразгадаемо изражение на лицето, после мрачно вдигна мускулестите си рамене.

— Е, добре. Поне няма да се чудим какво да правим с дебелия ти труп.

Голицин едва не изпъшка от облекчение.

— Именно! Много си прав! Не искам да ви затруднявам.

— Към девет сутринта работниците във фабриката насреща започват да идват на работа. Викай силно, Сергей, за да те чуят. Кой знае, може пък и да ти се притекат на помощ.

Инструментите бяха опаковани обратно в куфара и след пет минути Владимир и хората му угасиха лампите и се пръснаха в нощта.