Читать «Преследваният» онлайн - страница 265

Мутри, помисли си Голицин. Наемни биячи на мафията. Засега нищо страшно.

Освен това тия типове бяха допуснали капитална грешка. Та те бяха обикновени бандити, прехранващи се с отвличания на хора, които хвърляха напосоки мрежата си и за техен лош късмет бяха хванали най-кръвожадната акула на Москва. О, да! Това беше грешка, която щеше да им излезе през носа. И Голицин реши да ги информира отрано за този факт. Той изкриви лице в ехидна усмивка и попита:

— Вие знаете ли с кого се закачате, сополанковци!

— Сополанковци? — отвърна учудено единият от мъжете.

Шат! — главата на Голицин политна на една страна от жестокия плесник. От носа му бликна кървав фонтан.

— Не смейте да ме удряте!! Вие сте…

Шат! Шат! Шат!

— Добре де, добре! Стига толкова! — простена Голицин.

Шат! Шат!

— Моля ви! Казах… стига!

Един от мъжете примъкна дървен стол и го възседна с облегалката напред. Наведе се, докато лицето му се доближи на сантиметри от Голицин. Мъжът беше около петдесетгодишен, по-възрастен от останалите, и се държеше като техен началник. Беше корав на вид, с обветрено лице и тъмни, пронизващи очи.

— Слушай сега какво ще ти кажа, Сергей. Това, което искаме, може да стане по лесния начин, а може и по трудния. Разбираш ме, нали?

Този сополанко го бе нарекъл Сергей. Той знаеше името му! Значи това изобщо не беше случайно отвличане. За момент Голицин се изкуши да напомни на този нещастник как е правилно да се обръщат към него: генерал Голицин! Но може би точно сега не беше моментът да показва мускули. Може би точно сега беше по-разумно да си затваря устата! От последния удар главата го цепеше жестоко.

— Може ли да поговорим? — попита той, като се стараеше да изглежда сговорчив, дори леко сервилен.

— Разбира се, Сергей. — Мъжът се наведе напред. — Но ще ти кажа как ще стане това. Аз ще говоря, а ти ще мълчиш.

Останалите четирима се запревиваха от смях, като се пляскаха с длани по бедрата. На какво се смееха толкова?! В цялата ситуация нямаше нищо смешно. Тия типове си го просеха и щяха да си го получат!

— Може ли поне да ми кажете името си?

Мъжът на стола отвърна:

— Тази вечер съм Владимир. Утре може да съм някой друг. Но не мисли отсега за това. Първо ми дай основание да те оставя жив до утре.

— Няма нужда от заплахи. Какво искаш?

— Да започнем с лесното. Къде са парите?

— Какви пари?

Дълга въздишка.

— Наистина ли държиш да започнем отначало, Сергей?

— Аз съм най-обикновен офицер от запаса с деца и внуци. На една пенсия съм, едва свързвам двата края. Пенсията ми не е голяма, но може да уредим нещо…

Шат! Шат! Шат! — този път плесниците идваха някъде изотзад.

— Стига! Престанете! — изквича Голицин.

— Парите, Сергей. Къде са парите?

— Ама какви пари?!

— Двеста и петдесет милиона. Парите, които открадна. Къде са?

Откъде бяха научили точната сума? — запита се смаян Голицин. Та това се знаеше от най-тесен кръг: от Татяна, Ники и, разбира се, от самия Коневич, жертвата, ама какво можеше да направи той! Та Коневич беше в затвора и броеше дните до завръщането си в Русия, когато с него щеше окончателно да е свършено!