Читать «Преследваният» онлайн - страница 263

Известно време касетата се въртя безшумно в гнездото си, после заядлив мъжки глас, който не познаваше, каза: „Кой беше?“

„Оня идиот, полицаят.“ Това бе гласът на Татяна, нямаше никакво съмнение.

„Какво, и него ли чукаш?“

„Много си сладък, когато си ядосан. Хайде, чукай ме!“

Кръшен женски смях. Смехът на Татяна.

„Не си прави майтап! Писна ми да те деля с други.“

„Какъв си глупак! Сякаш не си виждал шефа ми. Та той е плешив, дебел и като мъж не струва нищо. Толкова е скучен в леглото, че трябва да се щипя, за да не заспя. Освен това ме е гнус от него и всеки път, като си отиде, повръщам. Правя всичко това само заради нас, Саша!“

„От години все това слушам.“

„Защото е истина! Чуй сега какво ще ти кажа. В момента сме хвърлили око на едно несметно богатство. Това са милиарди, Саша, милиарди! Моят дял ще бъде няколкостотин милиона. Още щом си получа парите, ще изритам оня дърт пръч и ще напусна. Тогава ще си купим яхта и ще обиколим света. Ще имаме толкова пари, че до края на живота си няма да можем да ги похарчим. Ще умрем богати и щастливи.“

Началникът на кабинета се задави и яростно се закашля. От ноздрите и устата му бликна водка, потече надолу по брадичката му, по гънките на шията. Той се хвана за сърцето; стори му се, че ще получи инфаркт.

Скочи от стола и се хвърли към касетофона. Натисна стоп, превъртя лентата назад и отново се заслуша. Това се повтори още три пъти.

Постави касетофона на пауза, облегна се назад и заразтрива челото си с длан. Внезапно така го заболя глава, че черепът му щеше да се пръсне. Поток от обидни думи отекваше в съзнанието му: „скучен в леглото“; „повръщам“; „плешив, дебел и като мъж не струва нищо“…

Ах, тази кучка! Тази лъжкиня и измамница, тази долна, нагла курва!

Спокойно, каза си той. Чу собствения си глас да отеква в голямата празна стая: „Спокойно, поеми си дъх, овладей се, за Бога!“ Отиде до хладилника и доля чашата си с водка, после с треперещи ръце си наля още една, и още една. От много глава не боли! Отнесе трите пълни чаши до бюрото, подреди ги в хронологическа последователност — от едно до три, според реда на наливане — и натисна старт-бутона. После се облегна назад и се заслуша. Знаеше, че онова, което му предстои да чуе, ще бъде ужасно. Но се зарече да не спира, докато не го изслуша докрай, до последната дума.

По средата на записа изтича до кофата за боклук и вдигна падналите снимки от пода. На първата се виждаше усмихнат, красив млад мъж с екипа на националния отбор по футбол. Началникът на канцеларията нямаше представа кой е той, но силно подозираше, че хленчещият глас от записа е негов. На другата беше министърът на правосъдието в момент, когато приемаше шепа долари от човек, чието лице му се стори познато.

Час по-късно, след като бе изслушал и втората касета, при това два пъти, той вече знаеше за Татяна Лукина повече, отколкото му бе необходимо. Най-обидно от всичко му беше усещането за баналност: той се бе оказал просто един глупак на средна възраст, застаряващ рогоносец и това го изпълни с безсилен гняв, самосъжаление и разкаяние. Най-отвратителното беше, че тя от самото начало го бе използвала. На записа Татяна се хвалеше на приятеля си Саша, че въртяла на пръста си цялата администрация на Кремъл, докато нейният отегчителен, дебел, вечно пиян любовник лижел задника на Борис. Обидите й към него бяха толкова много и разнообразни, че едва ли можеше да запомни всичките; но, от друга страна, можеше ли да ги забрави?!