Читать «Преследваният» онлайн - страница 180

— Имате вкус, момчета — промърмори Иля и бе възнаграден с още един юмрук в лицето.

— Много е просто наистина. Ние нямаме нищо против теб — започна мъжът с розовите бермуди. — Достатъчно е да подпишеш една декларация, и си свободен.

— Декларация ли? Каква декларация?

— Искаш ли да живееш?

— Разбира се.

— В такъв случай защо се интересуваш какво пише в декларацията?

Всъщност Иля не се интересуваше. Изобщо и никак. Навряха в лицето му лист хартия, гъсто отпечатан с някакъв текст. Имаше доста официален вид — нещо в смисъл на самопризнание, че фирмата „Орангутан Медия“ служела за параван на престъпна дейност. Имаше и още нещо, по адрес на Алекс Коневич, но в този момент Иля усети как му причернява пред очите и губи съзнание. С последни сили той надраска името си под текста, преди мракът да го обгърне отново.

Когато се събуди, от мъжете нямаше и следа.

21

Тромбъл седеше зад голямото си бюро, шумолеше демонстративно с хартиите и се преструваше, че чете, докато Ханрън и екипът му чакаха чинно, строени в редица до отсрещната стена. С това доста елементарно упражнение той държеше да им покаже недоволството си от факта, че до този момент не са успели да спипат Алекс Коневич.

След пет минути игра на нерви Ханрън бе на косъм да притича през стаята и да го цапардоса по главата с дръжката на пистолета си.

Най-накрая директорът на ФБР благоволи да вдигне глава и да ги погледне.

— Минаха две седмици. Защо Коневич още не се е обадил? — запита той с такъв тон, сякаш Ханрън лично бе виновен за това.

— Не знам.

Беше пет следобед, петък. Последният работен ден на две безкрайни, безплодни седмици и Ханрън нямаше търпение да се отбие в най-близкия бар за една-две бири по намалената тарифа за този час от деня. Той се оттласна с гръб от стената и направи крачка към огромното бюро.

— Откакто си побъбрих с него, нито веднъж не са излизали от сградата. Поръчват храна от ресторантите, ходят на пръсти из апартамента, спотайват се. Изплашени са до смърт. Щяха да са пълни идиоти, ако не бяха изплашени.

— Откъде имат пари? Нали се бяхме погрижили за това?

— Предполагам, че са разполагали с известна сума в брой. Не всеки плаща с карти за всяко нещо.

— С колко пари разполагат?

— Нямам представа — каза Ханрън. — Едва ли са много. Карат на пица и китайско. Разпитахме няколко от разносвачите. Използват купони, скъпят се за бакшиш. Явно париците им привършват.

— Но може и да грешиш?

— Да, може и да греша.

— И това може да се проточи с месеци?

— Възможно е. Вероятността е безкрайно малка, но не мога да я изключа напълно.

Татяна от кабинета на Елцин се беше обаждала на Тромбъл през ден. Държеше се учтиво и уважително, но не спираше да го притиска. При това не пропускаше да му напомни как се е похвалил, че Коневич ще бъде върнат в Русия до една седмица. На него започваше да му писва. Двайсет способни агенти с няколкостотин години сумарен опит в борбата с организираната престъпност бяха подбрани и очакваха назначение в Москва. Всичко беше готово, само дето този Коневич им погаждаше номера.