Читать «Преследваният» онлайн - страница 177

При това тя обожаваше прекрасното младо семейство руснаци, които живееха в отсрещния апартамент. Още в деня, когато се бяха нанесли, тя бе почукала на вратата им, понесла в ръце бутилка скъпо червено вино, привързана с алена панделка — дар за добре дошли, както си му беше редът. Не че повечето млади хора в днешно време спазваха тази традиция, те нищо не разбираха от добри маниери. Но семейство Коневич със сигурност не бяха като останалите. Те веднага отвориха бутилката и настойчиво поканиха Една да влезе и да изпие с тях по чаша вино. От този момент нататък всяка събота вечер я канеха на скромна вечеря — само тримата, по домашному.

Двамата с Артър бяха прекарали интересно живота си. Бяха се запознали още по време на войната, в Европа, където Артър беше един от обвинителите на Нюрнбергския процес. Бяха споделяли трапезата на президенти и сенатори, тъй като впоследствие Артър бе работил в сферата на човешките права и свободи и всякакви други области на правото — колкото важни, толкова и интересни. Или поне навремето й се бяха стрували такива. А сега за повечето хора това бяха само трогателни спомени — прашен таван, запълнен с вехтории, от които едва ли някой се интересуваше. Ала Алекс не беше просто някой. Беше толкова интелигентен, толкова любознателен, такъв търпелив слушател! Седнал на ръба на стола, той я обсипваше с въпроси, докато мозъкът й прегрееше и тя затътрузваше обратно крака през стълбищната площадка към апартамента и леглото си.

На деветдесет и втория й рожден ден двамата й направиха подарък — заведоха я на балет в Кенеди Сентър. Да види не кой да е, а трупата на Болшой! Тази вечер Една с мъка влезе в една бална рокля, която не бе обличала от смъртта на Артър. Елена се познаваше с някои от танцьорите, та след представлението я отведе в гримьорните, за да й ги представи. Какъв прекрасен, незабравим рожден ден! Собствените й деца не се бяха сетили да й пратят подарък по пощата! Дори по телефона не й се бяха обадили!

Така че, когато един ден Алекс почука на вратата на апартамента й и я помоли да му услужи с мобилния си телефон, тя не се поколеба и за миг. Той обеща да й плати сметката, но тя не искаше и да чуе. Артър й бе оставил повече пари, отколкото можеше да изхарчи до края на живота си. Освен това си имаше чудесен домашен телефон, който й вършеше работа. Можеше спокойно да мине без тази досадна играчка, която и без това бе купила само колкото да види за какво е целият шум покрай тия джунджурии. За нищо, както се бе оказало. Поне да се чуваше като хората, а то — трябваше да крещи с цяло гърло, за да чуе собствения си глас.