Читать «Преследваният» онлайн - страница 176

Навсякъде по руските заведения разлепиха още снимки на семейство Коневич. Раздадоха стотици екземпляри на руски имигранти, придружени със зловещи заплахи какво ще им се случи, ако ги забележат, а пропуснат да докладват.

Месеците минаваха и издирвачите започваха да губят надежда. Нещо повече: бяха сериозно наплашени. С всеки изминал ден тълпата пред магазинчето ставаше все по-многолюдна и войнствена. Руските гангстери възприеха нова тактика: без да си подават носа навън, започнаха да съчиняват доклади до Москва за уж постигнат напредък, за някакви „пресни следи“, изцяло изсмукани от пръстите им. Бяха сигурни, че лъжите им никога няма да бъдат разкрити. Едва ли някой московски бос щеше да се престраши да ги проверява на място.

В коптора бяха струпани огромни запаси от храна, водка и бира. Руснаците прекарваха дните в гледане на изтъркани порно касети, в юнашки запои и караници на дребно. Мъжете безогледно използваха численото си превъзходство над Катя, като я принуждаваха да ги пере, да им готви и слугува.

Дори прекараната в Конго година, която доскоро й се струваше дъното на мизерията, бледнееше в сравнение със сегашната й участ.

Ах, как ги мразеше тези мерзавци, семейство Коневич! И последните следи от хладния професионализъм, с който отначало бе приела задачата, се бяха изпарили още преди месеци. В подпухналите й кръвясали очи сега блестеше налудничав блясък. Тези мръсници бяха виновни за всичко! Защо просто не се оставеха да бъдат убити?! Щяха да спестят толкова усилия на всички! Как смееха да бъдат такива егоисти?

Когато от Москва им се обадиха с новината, че семейство Коневич били открити във Вашингтон, където живеели през цялото време — при това доста охолно, в луксозна жилищна сграда, — Катя за малко не заплака от радост. В четири сутринта тя и останалите се изнизаха тихомълком от надупчената с картечни откоси къщурка, понесли саковете си на гръб и приведени ниско, за да не отнесат някой куршум на сбогуване.

Още първия ден във Вашингтон Катя мина няколко пъти с колата по оживените улици около комплекса „Уотъргейт“. За набитото й око конкуренцията се виждаше от пръв поглед: белият ван без отличителни знаци, но с твърде много антени на покрива; черните коли на ФБР, паркирали радиално наоколо като в летен кинотеатър — всички седяха и наблюдаваха и чакаха Коневич да направи първия ход.

Всички щяха в крайна сметка да останат горчиво разочаровани. Те нямаше да се доберат до Коневич и съпругата му, дори колкото да ги зърнат за последно. Семейство Коневич й принадлежаха по право.

И сега тя седеше в колата, вперила жадно поглед през бинокъла, и си мечтаеше как ги убива бавно и по възможно най-болезнения начин.

Една Кларк беше на деветдесет и две, но още се държеше. Тя живееше в комплекса „Уотъргейт“ още от построяването му. Съпругът й Артър бе работил като управляващ съдружник на голяма и престижна адвокатска кантора чак до смъртта си, Бог да го прости, само на осемдесет и две. През последните десет години тя не бе излизала от апартамента; живееше сама, ако не се броеше компанията на трите й скъпоценни котки, все сродни души. Четеше книги, плетеше и смирено чакаше Господ да си я прибере. Внуците й отдавна я умоляваха да се премести в луксозен старчески дом, където за нея да се грижат професионалисти, но тя не искаше и да чуе. Това беше нейният дом, изпълнен с прекрасни спомени за Артър и децата, които бяха създали и отгледали заедно; домът, в който бяха видели добро и лошо, но повече добро. Една Кларк щеше да си излезе от тук само с краката напред, така се бе заклела.