Читать «Преследваният» онлайн - страница 173

На четвъртия ден приеха стратегия — решиха да положат допълнителни усилия, за да изглежда отстрани, че водят нормален живот, борят се със скуката, молят се на Бога и чакат Ем Пи да извади някой заек от шапката си, за да сложи край на кошмара им.

Те обаче не се самозалъгваха. Ем Пи беше комар, който се опитваше да пребори слон. Това, с което се бе захванал, не беше по силите му, не беше по силите на който и да било адвокат. Всеки момент онези, които ги дебнеха отвън, щяха да изгубят търпение и да нанесат поредния удар. Като бизнесмен Алекс беше достатъчно прозорлив и рационален, за да си дава сметка, че оттук нататък нещата можеха само да се влошат още повече.

И наистина, с всеки изминал ден положението им ставаше все по-нетърпимо. На Елена й писна да чете книги, да гледа телевизия, да се самовглъбява в размисъл — нищо не помагаше. Нищичко. Алекс крачеше безцелно напред-назад из апартамента, правеше обиколка след обиколка на стаите и напрягаше мозъка си, за да измисли решение. Той бе свикнал да мисли на крак и сега навърташе километраж из тясното жилище в търсене на изход.

Нямаха пари. В тази сграда бяха като в капан. Не можеха да избягат. Не можеха да комуникират с външния свят, без онези плъхове да ги подслушват. Ако имаше изход, от тях зависеше да го намерят. Алекс докосна Елена по коляното и й написа: „Време за кревата.“

Двамата станаха и заедно се отправиха към спалнята. Алекс внимателно постави в касетофона записа, който бяха направили първата нощ, и усили звука докрай. После каза на Елена:

— Събличай се, че пак съм в настроение!

Това беше лъжа. И двамата бяха загубили всякаква нагласа за секс от онази вечер, когато специален агент Ханрън им бе донесъл ужасната вест, че жилището им е натъпкано с подслушвателни устройства, а отвън ги дебнат наемни убийци, пратени да ги ликвидират.

При самата мисъл, че онези чуваха всяка тяхна дума, всеки звук, им призляваше.

Елена свали обувките си и ги запокити към стената, после се тръшна с цялата си тежест на ръба на леглото; пружините под нея изохкаха. Тя се обърна към мъжа си с престорена закачливост:

— Ама ти винаги си в настроение!

— А ти винаги си хубава!

— Ненаситен си!

— Кукличката ми! — И след малко: — Няма ли да си свалиш блузката?

— Първо ти. Свали си ризата! — После: — А сега панталона!

Известно време си разменяха подобни реплики, влагайки достатъчно чувство, за да накарат слушателите отвън да се задавят; накрая и Алекс се тръшна тежко на леглото до нея.

Няколко секунди се гледаха мълчаливо, после Алекс натисна полека бутона и лентата тръгна. Охкания, въздишки и ритмично скърцане изпълваха стаята и ушите на „пресаташетата“ в паркирания ван.

Още първата вечер, докато правеха записа, двамата едва не се бяха осакатили от престараване.

Елена се притисна до съпруга си и запита:

— Колко дни смяташ, че ни остават?

— Един-два… пет… двайсет. Кой би могъл да каже?

— Какво чакат ония?!

— Чакат да се прекършим. Да свършим парите и да изгладнеем.

— Но защо? Какво се опитват да постигнат?