Читать «Преследваният» онлайн - страница 171

— Успя ли да му спечелиш доверието?

— Човекът е умен, така че едва ли.

— А повярва ли на това, което му каза?

— Да, без съмнение.

— И смяташ, че ще ти се обади, така ли?

— Може би. Зависи доколко е отчаян.

— Предупреди ли го за мократа поръчка?

— Да. А вярно ли е?

— Абсолютно. Моите руски приятели твърдят, че е откраднал не само от банката си, а и от мафията, и то милиони. Сякаш и без това не си е спечелил достатъчно врагове. Онези го търсят не по-малко усърдно от властите на Русия. — Той се почеса по носа. — А сети ли се да споменеш бръмбарите в апартамента му?

Ханрън кимна.

— Побеля като прани гащи, като чу. Но защо беше необходимо да му казваме това?

Устните на Тромбъл едва-едва се разтегнаха в усмивка.

— За да отнемем на Воронин и хората му предимството, което имат в момента.

— Божичко, собственото му правителство, а сега и руската мафия! Въпросът е кой ще го спипа пръв…

— Не бих казал — отвърна Тромбъл, като погледна навън през тъмните стъкла на лимузината. — Ние ще ги изпреварим. И твоята задача е да се погрижиш това да стане, Терънс. Не ме разочаровай.

— Двамата с жена му ще изпаднат в параноя.

— Да, и аз така смятам. Това е идеята. От теб зависи да разберат, че в Америка за тях е по-опасно, отколкото в Русия. Искам ги толкова отчаяни, че да приемат офертата ни, когато счетем за нужно да им я направим. Ние да сме единствената им надежда.

Ханрън се замисли. Той беше агент на ФБР от осемнайсет години; Тромбъл бе петият му директор, най-безскрупулният от всички досега. Което даваше резултати.

— А ако не поддадат?

— Няма проблем. Ще ги притиснем, докато ги смачкаме. С всички средства. Все някога ще поддадат и тогава ще ги експедираме за Русия.

20

Тримата мъже седяха в белия ван, разменяха си американски порно списания, пушеха цигари, пиеха изстинало кафе и полудяваха от скука. След първото денонощие на драматични изживявания и емоционален стрес нещата в дома на семейство Коневич се бяха върнали към сивото ежедневие.

Пред деня в апартамента в действителност не се случваше почти нищо, което само по себе си беше изненадващо. Дълги периоди на мълчание се редуваха с досадни разговори на битови теми — прането, кога трябва да се чисти, разни глупави телевизионни игри, Опра и т.н. Във вторник съпругата — май Елена й беше името — чете на Алекс безкрайни пасажи от „Война и мир“. В сряда дойде ред на „Ана Каренина“, което беше още по-дразнещо. Мъжете във вана бяха ту на прага на самоубийството, ту на косъм да изтичат нагоре по стълбището и да им затъкнат по един парцал в гърлата.

Семейство Коневич нито веднъж не излязоха навън — не само от сградата, но дори на прага на апартамента си. Този заседнал живот беше болна тема за Воронин, който се отбиваше периодично за актуализирана информация. Докато семейството не мърдаше от дома си, тримата руски шпиони бяха приковани към вана, натъпкан с електронна апаратура и все по-опасно изпълващ се с отпадъци от сухоежбината, която нагъваха по цял ден. Пространството около тях с всеки изминал ден изглеждаше все по-тясно; бяха принудени да пикаят в бутилки от безалкохолни напитки, по дяволите! В спарения въздух зрееха, разменяха се и отпадаха всякакви теории и предположения. Беше неестествено двама души да прекарват толкова време в един тесен апартамент. От друга страна, семейство Коневич бяха останали без работа. А парите — по-скоро внезапното им пресъхване — без съмнение играеха важна роля в живота им. Едва ли можеха да си позволят точно сега да идат на театър или на скъп ресторант. Но пък поне на едно кино? Или, още по-добре, на вечерна разходка покрай канала? Колко все пак можеше да им струва това?!