Читать «Преследваният» онлайн - страница 169

Мъжът огледа внимателно лицето му и запита с тих, продран шепот:

— Ти си Коневич, нали така?

— Знаеш много добре кой съм, иначе нямаше да си тук.

— Е, добре, да кажем, че знам.

— Да те поканя ли да влезеш, или предпочиташ сам да нахълташ като колегите ти? Вътре не е останало много за трошене. Няколко стола в трапезарията, две картини, които окачихме обратно на стените… Ще ти покажа кое е още здраво, пък ти избирай.

— Говори по-тихо, ако обичаш. И излез навън, в коридора.

— Не — каза твърдо Алекс. — Предпочитам ти да влезеш вътре и да ме извлечеш със сила.

Загадъчният индивид се наведе към него и почти прошепна:

— Имай ми доверие. Можем да поговорим, но… само не тук, определено не в апартамента ти. — И той направи странно движение с ръка до лявото си ухо, вероятно му даваше някакви знаци.

Алекс реши да рискува и прекрачи прага. Агентът се пресегна зад гърба му и полека затвори вратата. Тръгна по коридора, извървя десетина крачки и се обърна. Алекс го последва. Двамата застанаха на по-малко от метър един от друг.

— Кой си ти? — запита троснато Алекс.

— По-тихо! По-добре да не ти казвам кой съм. Наистина ли си извършил всичко онова, което разправят за теб?

— Защо питаш? Твоите хора вече ме признаха за виновен.

— Питам, защото искам да знам, става ли! — Дъхът на мъжа миришеше на току-що допушена пура. Ароматът никак не се връзваше с евтиния одеколон.

— Добре де, добре. Не, не съм. Натопиха ме. Заклевам се.

Агентът за малко не се усмихна. Да де, вярвам ти! Защо поне тоя не се опиташе да измисли нещо оригинално?!

— Виж какво, не ме интересува какво си направил и какво не си. Просто не ми харесва това, което става.

— И какво е то?

Мъжът заусуква колебливо горното копче на сакото си. Накрая се реши.

— В централата отскоро се мотаят някакви руснаци. Лично Тромбъл, директорът, им го уреди. Аз десет години съм бил в контраразузнаването, разбираш ли? Подушвам ги отдалеч. Тия типове са от КГБ, все едно им е написано на челата.

— Полковник Воронин?

— Ъхъ, той и още трима-четирима. Апартаментът ти се подслушва, нали знаеш?

— Не, нямах представа.

— Предполагам, че и телефоните ти. Внимавай какво говориш.

— Защо ми разправяш всичко това?

— Аз съм разузнавач от кариерата, не разбираш ли?

— Е, и? Воронин може да каже същото за себе си.

— Да, ама има разлика. — Човекът потри раздразнено челото си с ръка, явно се обиждаше, че го сравняват с някакъв кагебист. — Виж какво, аз поемам сериозен риск с идването си при теб. Но каквото и да си направил в Русия, не оправдава онова, което се върши тук. Просто те предупреждавам да бъдеш много, много внимателен.

— Добре. Предупреден съм.

От този отговор агентът стана още по-неспокоен. Той погледна нервно към края на дългия коридор, сякаш очакваше да види някого, скрит в полумрака. През цялото време избягваше погледа на Алекс. След няколко напрегнати мига прошепна: