Читать «Преследваният» онлайн - страница 166

— Но?… — запита Алекс.

— Но те така или иначе ще се опитат да заобиколят тези пречки.

— По какъв начин?

— Всеки случай е различен, Алекс. Не мога да предвидя как. Но ви съветвам да се подготвите и делата ви да бъдат в ред. Може да стане напечено.

Първият удар им бе нанесен в понеделник сутринта. Елена отиде в банката да осребри един чек. Двамата искаха да останат и да се борят, но бяха реалисти. Бягството бе единственият им шанс за спасение. За да се възползват от този шанс, те трябваше да се запасят с пари — достатъчно, за да минат границата и да започнат нов живот. Тегленето на суми над 10 хиляди долара незабавно подаваше сигнал до данъчните власти, а Алекс и Елена бързо губеха доверие в системата; ето защо чекът бе за $9999. Касиерката на гишето — възпълно момиче с учтива усмивка — набра номера на сметката в компютъра си. Внезапно усмивката й се стопи. Тя вдигна учудено поглед към Елена.

— Не мога да осребря чека ви.

— Моля? Какво… искате да кажете?

— Сметката ви е блокирана. — Пръстът й сочеше върху екрана нещо, което Елена не можеше да види.

— Блокирана ли?! Как така блокирана! — За момент Елена си помисли, че нещо не е наред с английския й, че може би „блокирана“ е някакъв загадъчен банков термин като „пресрочено плащане“, „овърдрафт“ или нещо такова. Малко неудобство, което лесно ще се разреши. — Ние имаме стотици хиляди долари в тази сметка — настоя тя.

— Да, знам. Но банката е получила нареждане от полицията или от някой друг да не изплаща пари от сметката ви. Много съжалявам.

На Елена й се доплака. Само не тук, каза си тя, не пред всички тези непознати! Изтича навън и позвъни на Алекс по мобилния си телефон. Той й каза да не се разстройва, сигурно е станало някакво недоразумение. Ще се обади на Ем Пи, който ще направи магия и ще реши проблема.

Още щом й затвори, Алекс веднага позвъни на банката си в Бермуда, където се намираха повечето им пари. Беше благодарен на съдбата, че си бе открил тази офшорна сметка и че не бе прехвърлил сумите в американска банка, подмамен от значително по-високите лихви. Като бизнесмен съзнаваше, че това му коства хиляди долари годишно в нереализирани доходи, което беше непростимо прахосничество. Но сега се радваше, че е послушал инстинктите си.

На позвъняването отговори някакъв помощник-управител и веднага го постави на изчакване. След секунда телефона вдигна един от подуправителите на банката.

— Съжалявам, господин Коневич…

— За какво съжалявате?

— Нищо не може да се направи.

— По кой въпрос?

— Ами… — Човекът се покашля неловко. — Сметката ви, сър… е блокирана.

Разговорът продължи още около пет минути. Само преди час губернаторът на Бермуда бил извикал при себе си управителя на банката и му дръпнал едно конско. На самия него пък малко преди това му се обадил някакъв високопоставен чиновник от Министерството на правосъдието на САЩ и го навикал по телефона като слаб ученик. Макар, че банковите закони в Бермуда били печално известни с това, че никой не ги спазва, в този конкретен случай правилата трябвало да бъдат приложени най-стриктно и докрай. Разменени били заплахи и в двете посоки, но в крайна сметка изходът от диспута бил предрешен. Нито губернаторът, нито банките на Бермуда имали интерес страната им да бъде включена в черния списък като перачница на престъпни пари. Това, че тя бездруго си е такава, нямало никакво значение в случая; важното било да не й се лепят грозни етикети. Това щяло да убие туризма, а бермудските експортни стоки щели да изгният по пристанищата на САЩ. Бермуда, изцяло зависима от парите на богати американци, щяла да се превърне в пустиня от празни плажове и затворени хотели, улиците щели да бъдат залети от разгневени тълпи безработни и т.н. и т.н. Губернаторът оказвал решителна и героична съпротива в продължение на десетина секунди, след което капитулирал пред заплахите на щатския чиновник.