Читать «Преследваният» онлайн - страница 165

— А кой е наблюдаващ делото? — запита Ем Пи с многозначителен тон.

— Ама ти глух ли си?! Не мога да ти отговоря на въпроса, Ем Пи. Заклевам ти се, не мога да говоря!

— Ех, Томи, Томи… Помниш ли делото „Гонзалес“? Дето беше оплел конците и директорът искаше да те…

— По дяволите, Ем Пи! Знам, че съм ти задължен. Но няма да ти отговоря. Просто не мога, разбери!

— Разбирам те. Наистина те разбирам.

— Радвам се. Повярвай ми, стига да имаше начин, всичко щях да ти разправя.

Кратка пауза.

— И какво е това, което по никой начин не можеш да ми кажеш?

— Ама и ти си един упорит кучи син, знаеш ли това!

— Знам. Направо не мога да се понасям. Изплюй камъчето, Томи!

— Е, добре де, добре! За начало няма да ти кажа, че миналата седмица нашия директор го привикаха в Министерството на правосъдието. Няма да ти кажа също така, че министърката и директорът на ФБР го навряха в кучи гъз, понеже бил допуснал оня мазен боклук да получи с измама политическо убежище. Още по-малко смятам да ти кажа, че цялата машина на министерството е задействана, за да може въпросният мазен боклук да бъде изритан от страната. Надявам се, че ме слушаш внимателно, Ем Пи. С него е свършено, изгаря.

— Благодаря ти за всичко, което не ми каза, Томи. Довечера поне ще се наспя спокойно, след като знам, че случаят е толкова лесен.

— Тоя човек си заминава за Русия.

— Той ме е наел за свой адвокат.

— Казвам ти, Ем Пи, той е бита карта. Нищо не можеш да направиш за него.

— Ти само стой и гледай.

— Ще се опариш, приятел! Опитваш се с глава да спреш валяк. На тоя тип скоро ще му пари под краката. Вземи си хонорара в аванс, после хвърляй бялата кърпа на ринга. Не оставай за втория рунд, само ще те млатят без нужда.

— Благодаря, много съм ти задължен — промърмори Ем Пи.

Но Томи вече бе прекъснал връзката.

Той повика Алекс и Елена и двамата се върнаха омърлушени в кабинета му. Ем Пи крачеше нервно зад бюрото си, като се опитваше да не изглежда твърде угрижен. Но бръчките по челото му го издаваха. Хванати за ръце, двамата седнаха на столовете.

— Положението е лошо, нали? — запита Алекс.

— Ще бъда откровен с вас. Да, лошо е.

— Колко е лошо, Ем Пи?

— Директорът на ФБР и министърът на правосъдието искат да ви няма. — Той им даде няколко секунди да осмислят чутото, после продължи: — Питам се защо? Имате ли някаква представа?

— Да. Моите врагове в Москва имат могъщи покровители в Кремъл. Явно са ги използвали за оказване на влияние пред вашето правителство.

— Но тези хора не могат да ни върнат обратно, нали? — Елена се бе навела напред на стола си и стискаше коленете си с ръце. — Та те ни дадоха политическо убежище! Пък и нямаме договор за екстрадиране. Ако Алекс бъде върнат в Русия, онези ще го убият!

— Това реално може да им попречи. Иначе имат голяма власт — отвърна Ем Пи, като кимаше замислено, опитвайки се да балансира между разумния оптимизъм и съзнанието за надвиснала опасност. Истината бе, че на моменти едва се сдържаше да не извика: „Какво чакате?! Събирайте си куфарите и бягайте в Канада! Тук на нищо не можете да разчитате!“