Читать «Преследваният» онлайн - страница 163

— Взеха и компютъра ми — уточни Алекс. — Може ли да си го получа обратно?

— Влезли са без заповед за обиск?

— Алекс изрично ги запита — отвърна Елена. — Те не го удостоиха с отговор.

— Ясно, не са имали заповед — заключи Ем Пи с мрачната увереност на човек, врял и кипял в тези неща. Имигрантите в Америка нямаха практически никакви права. Полицията знаеше това и често издевателстваше над тях по начини, които биха били немислими за пълноправните американски граждани. Действително, Алекс и Елена бяха получили политическо убежище. Но както е добре известно, това, което държавата ти дава с едната ръка, лесно може да ти го вземе с другата и често го прави. Самият Ем Пи бе виждал това неведнъж. Фактът, че федералните се бяха отнесли толкова грубиянски към клиентите му, сам по себе си беше лош знак.

— А вие сигурен ли сте, че не сте извършили някакви закононарушения в Русия? — запита той Алекс. Само преди година им бе задал стотици пъти същия въпрос, докато ги подготвяше за изслушването им от комисията. Но и сега си каза, че не би било лошо за свое успокоение да чуе още веднъж отговора.

— Никакви — отвърна Алекс. — Веднъж ме глобиха за нарушение на правилника за движение. Бях паркирал неправилно и си платих глобата.

Елена се размърда на стола си и добави:

— Когато бях на шестнайсет, се събирах с лоши приятели, пиехме и нарушавахме обществения ред. Арестуваха ме, но ме пуснаха като непълнолетна.

— Сигурни ли сте, че не сте източили пари от банката? — Този въпрос очевидно бе насочен към Алекс.

— Не съм докоснал и цент — отвърна решително Алекс. — Според медиите в Русия са откраднати петдесет милиона долара. Но това е дело на хората, които ми отнеха банката, не мое.

Известно време Ем Пи не се сещаше какво да каже — чертаеше замислено линии с писалката си и обмисляше следващите си ходове. Накрая каза:

— Бихте ли излезли навън за момент? Искам да се обадя по телефона.

Двамата се подчиниха и си намериха място за сядане в тясното неуютно фоайе. Ем Пи прекара на телефона близо двайсет минути. Беше събота привечер; той звънеше на домашни номера и отвсякъде получаваше очаквания отговор. Познатите му юристи от Службата за имиграция и натурализация или наблюдаваха съпругите си как пазаруват, или блъскаха малки бели топчета с метални пръчки, или пък подвикваха на децата си, които се препъваха по футболните игрища. Най-после откри Томи Кравиц на мобилния му телефон.

Кравиц бе закотвен до живот в имиграционното съдопроизводство и единствената му цел беше да свърши колкото се може по-малко работа за парите, които му плащаха, а единственото му умение — да се прави на вечно зает и да си навира носа в чуждите дела. Когато вдигна телефона, някъде около него отчетливо се долавяше грохотът на бейзболен мач. Самият той едва-едва чуваше какво му се говори в слушалката.

— Кой бие? — изрева с всички сили Ем Пи.

— Не са моите, мамка им! Защо изобщо викам за тия кретени?! Щото и аз съм кретен…