Читать «Преследваният» онлайн - страница 155

17

Краят на 1994 г.

Апартаментът, купен от Алекс и Елена Коневич, се намираше на шестия етаж на огромната жилищна сграда, с изглед към реката; от прозорците му се виждаха калните кафеникави води на Потомак, на един хвърлей от величествения Кенеди Сентър. След цяла година, прекарана в това жилище, Алекс не спираше да се изумява на абсурдно малките му размери. Две спални — едната за сън, другата превърната в претъпкан с вещи кабинет, в който двамата едва се побираха, но бяха принудени да делят помежду си. На цена от близо милион долара, това като нищо бяха най-скъпите седемдесет квадратни метра в целия град.

Но поне се намираха в безопасност. В тази прочута сграда бяха намерили убежище известни и важни хора, които държаха на добра охрана и неприкосновеност на личното си пространство и бяха готови да платят всякаква цена за тази привилегия.

Елена обожаваше простите неща. Маломерното апартаментче й беше напълно достатъчно, а беше и лесно за почистване. Докато Алекс се чувстваше притиснат отвсякъде, усещаше, че се задушава, че го обземат пристъпи на клаустрофобия. Той обичаше големи, открити пространства и често проклинаше Голицин, задето му бе отнел дома, бе го прокудил далеч от родината и го бе принудил да живее в жилище, което можеше да се побере няколко пъти в някогашната му спалня.

Договорът за апартамента, телефоните, колите, застраховките им — всичко бе на моминското име на Елена; фамилията Коневич не се споменаваше никъде. По съвет на Михаил, който разбираше от тези неща, всеки два месеца Алекс взимаше самолета за Чикаго, където в продължение на няколко дни се появяваше с името си по всевъзможни клубове и ресторанти, посещавани от руснаци, и в квартали с руски имигранти. При първата си визита той дори си купи няколко мобилни телефонни номера към местните мрежи. Може би лошите все още ги търсеха, а може би не.

Винаги е по-добре да се подсигуриш отвсякъде, отколкото после да съжаляваш, бе го посъветвал Михаил.

Алекс и Елена вече цяла година живееха нов живот; и двамата имаха успешен бизнес и правеха кариери. Молбата им за политическо убежище бе получила отговор още преди десет месеца. Техният адвокат, Марти П. Джоунс — Ем Пи за приятелите си, което на практика означаваше за всички — изцяло бе оправдал славата, която му се носеше. Навремето Ем Пи бе започнал кариерата си като юрисконсулт в правния отдел към Службата за имиграция и натурализация на Съединените щати. Той знаеше точно кои бутони да натисне, кои конци да дръпне, а телефонното му тефтерче беше по-дебело от указателя на Манхатън.

След няколко телефонни разговора с нужните хора молбата на Алекс и Елена бе резолирана „Спешно!“, а седмица по-късно двамата бяха тържествено въведени в едно стерилно помещение и изправени пред комисия от хора със сериозни лица, които ги накараха да се закълнат, че ще казват само истината, и за пореден път ги поканиха да изложат в съкратен вариант тъжната си история. Отначало хората от комисията имаха нетърпелив и леко отегчен вид. Това много скоро се промени. Вместо въведение Алекс разкопча ризата си и им показа жигосания върху кожата на гърдите му сърп и чук — гледка, от която за малко не им призля. Последваха снимки на общото му физическо състояние, както и фотоувеличения на нанесените му рани и контузии, направени от съдебния лекар два дни след пристигането им на летище „Кенеди“. Всичко в цвят и в най-малки подробности. През цялото време Ем Пи подсилваше нагледните демонстрации с ужасяващо картинни пояснения: ето, на тази снимка се вижда кракът му, след като в него е бил строшен дървен стол; тези издутини под кожата са счупените му ребра и така нататък. Раните бяха наистина жестоки. Неколцина от членовете на комисията нададоха викове на ужас и извърнаха глави встрани. Решението бе бързо, категорично и единодушно.