Читать «Преследваният» онлайн - страница 146

И макар че като прокурор и съдия той не се ползваше с особена популярност, поне си бе спечелил страха на всички около себе си. Единственото изключение бяха полицаите, които го обожаваха заради безпощадността, с която набиваше обръчите на разните адвокатчета и с лекота раздаваше страховити присъди, рекорден брой от които биваха впоследствие отменяни от Апелативния съд.

И наистина, членовете на същия този апелативен съд на щата Ню Йорк, след като им бе писнало да запълват седмичните си разписания с продуктите на неговата бруталност, в един момент тъкмо се канеха да изпратят на Тромбъл призовка за преглед по реда на надзора, когато внезапно се разчу, че той по някакъв чудодеен начин се е озовал в краткия списък на президентските номинации за поста директор на ФБР. Апелативните съдии бяха изумени и възмутени. Те се събраха на закрито заседание, за да решат дали все пак да не изобличат публично този съдия, който за тях беше най-обикновен нацист. По-добре не, посъветва ги тогава един възрастен съдия с подчертано либерални уклони и многозначителна усмивка; милостивият Господ им пращаше неочакван подарък — най-после Джон Тромбъл щеше веднъж завинаги да им се махне от главата. Вече можеха с основание да очакват, че вечер ще си бъдат навреме при семействата за вечеря и поне в петък ще им остава малко време за голф.

През броените дни, оставащи до края на мандата му, предшественикът на сегашния президент — иначе умерен политик, назначил преди това двама мекушави либерали във Върховния съд — бе похарчил всичкия си натрупан политически капитал, за да пробута през Сената номинацията на Тромбъл за директорския пост на ФБР. Той лично се бе застъпил за него, бе обещавал, заплашвал, искал отплата за направени в миналото услуги и извивал ръце, докато се чуеше пукот на кости. Беше в стихията си. Ако бе вложил толкова енергия и решимост в управлението на страната, онзи губернатор, който го бе размазал на президентските избори, щеше още да тича подир фустите в забутания си южняшки градец.

С назначението на Тромбъл победеният президент, както самият той бе признал през смях на началника на канцеларията си в рядък момент на откровение, бе завещал на своя приемник отровна чаша: един вулкан от експлозивна, непризнаваща задръжки амбиция, готов да издуха встрани и прегази всичко по пътя си. Намерението му беше, след като излезе в пенсия, да наблюдава злорадо всичките неприятности и главоболия, които неговият фаворит ще причинява на наследника му. Щеше да бъде ужасно за гледане.

И сега, след две сравнително бедни откъм събития години, през които за свое огромно неудоволствие бе останал встрани от медийното внимание, Тромбъл бе решил, че е крайно време да вдигне малко шум около себе си. Наистина, откакто бе заел поста, престъпността от всички видове бе спаднала чувствително, но либералната преса, която го мразеше неистово, приписваше това на хиляди други фактори — от намаляващото потребление на крек през обстоятелството, че повечето престъпници вече така или иначе са в затворите, та до религиозното възраждане в Дълбокия юг и Средния запад. На него му бе нужно някакво събитие — каквото и да било то!, — което можеше да мине за изцяло негова заслуга, просто да нямаше как медиите да му го отнемат. За целта трябваше да избере някакъв знаков проблем с широк обществен отзвук и в нетърпението си той се насочи към най-новата заплаха за Америка — международните престъпни групировки и тяхното присъствието на американска земя. И на първо място — руската мафия.