Читать «Преследваният» онлайн - страница 128

Воронин започна да нервничи.

— Ще трябва да се допитам до моите приятели.

— Разбира се. Ти си само чирак — отвърна Алекс, не пропускайки да го ритне по кокалчетата. — С теб нямам какво повече да си кажа. Занапред ще разговарям с шефа ти или с никого — добави той. — И ако се окаже невъзпитан простак като теб, ще му затворя телефона и няма да ме видите повече.

Воронин присви очи. Ах, как само го сърбеше ръката да извади пистолета и да пръсне черепа на тоя нагъл хулиган! Щеше да го гръмне и окото му нямаше да мигне, ако не бяха невидимите дула на пушките, насочени в главата му.

— Ще предам където трябва — промърмори той и прехапа устни.

— Има и още нещо, което искам да им предадеш.

— Какво?

— Предвид на случилото се между мен и тези хора искам някаква гаранция, че изобщо ще си получа заработеното.

— Каква например?

— Още не съм решил. Ще помисля и ще ти кажа. — Той се обърна и направи две крачки, после сякаш се сети за нещо и каза през рамо на Воронин: — Ако мръднеш от мястото си или дори само си бръкнеш в джоба, за да извадиш телефон, онези юначаги с пръста на спусъка имат инструкции да ви направят на кайма.

Воронин зяпна. Зад ъгъла дебнеха петима специалисти по проследяване, които само чакаха позвъняването на шефа си, за да тръгнат по петите на Алекс и да го спипат в бърлогата му, а там вече щяха да му окажат нужното въздействие, докато вземеше правилното решение.

Той размърда крака, но си припомни предупреждението на Алекс и замръзна на мястото си. Няколко мъчителни мига прекара в размисъл върху абсурдния въпрос как се бе оставил да го надхитри един аматьор. Но преди Алекс да се бе отдалечил, се сети да попита:

— Как да те открием?

— Както преди. Кажи на шефа си да ме търси в хотела в Ню Йорк.

С тези думи Алекс се обърна още веднъж и с решителна крачка тръгна на запад, към свободата и Елена, която крачеше нервно зад голямата сива жилищна сграда, като се молеше съпругът й да не преиграе с блъфирането. Двамата се хванаха за ръце и бързо извървяха двете преки до близкия булевард, където хванаха такси, сляха се с уличното движение и след известно криволичене из града се прибраха в пансиона.

Воронин и двамата му помощници стояха като заковани и кършеха нервно пръсти, като не отделяха очи от прозореца на шестия етаж. Докато цевта оставаше насочена към тях, и те щяха да останат по местата си. Мина стадо малоумно кикотещи се японски туристи, които вероятно ги взеха за пенсионирани шпиони, дошли да се поклонят пред този паметник на Студената война, да обменят поукрасени историйки и откровени лъжи за славното минало. Цели пет минути японците не спряха да снимат с джобните си фотоапарати тримата намръщени мъже с омачкани еднакви шлифери. Пристигна автобус и от него се изсипа нова тумба туристи, които веднага бяха привлечени от атракцията, наизвадиха своите фотоапарати и защракаха с останалите.