Читать «Преследваният» онлайн - страница 120

Голицин също имаше своите причини да желае смъртта на Алекс Коневич. Да я желае силно и страстно, с цялото си същество. За човек, чиито емоционални състояния обикновено се движеха между коравосърдечно безразличие и унищожителна ярост, той бе странно обсесиран от случая „Коневич“. Подобна обсесия беше крайно нездравословна и той отлично съзнаваше това, но не можеше да се овладее. Доставяше му наслада да си представя начина, по които Коневич ще умре.

Никой не счете за нужно да спомене нещо, което се подразбираше от само себе си: че ако Коневич успееше по някакъв начин да се свърже със своя стар приятел Елцин, цялото им начинание — уви! — ще рухне. Старото пиянде имаше огромен дълг към младия вундеркинд. А колкото и изобретателна и безскрупулна да беше Татяна, все някога Алекс щеше да намери пролука, за да се добере до президента. Имаше твърде много неизвестни в уравнението, твърде много подозрителни връзки между служителите в администрацията, твърде много пробойни, през които да изтече информация. И тогава, както обикновено ставаше при такива престъпни конспирации, заговорниците щяха да се изправят един срещу друг. Всеки от тримата знаеше несъмнено, че ако се стигне дотам, на драго сърце ще окачи другите двама на въжето.

Едно легитимно разследване на случая, извършено от дори недотам честен или компетентен прокурор, би означавало катастрофа за тях.

Татяна самонадеяно увери съдружниците си, че има план за младежа Алекс, и ги инструктира да си траят и да не предприемат нищо до второ нареждане.

Комбинацията от шампанско и секс подейства с магическа сила. В продължение на три последователни нощи Алекс успя да спи по около шест часа, което беше голям напредък за него. Започна отново да се храни, дори всяка сутрин да прекарва по два часа в отлично оборудваната фитнес зала на хотела.

Една сутрин той се подсушаваше с хавлията на излизане от душа, след като си бе взел поредната здрава доза физическо натоварване, докато Елена, изтегната на леглото, гризеше препечена филийка и разсеяно прелистваше сутрешния вестник. Току-що бе пристигнала богатата им закуска от пържени яйца с бекон, препечен хляб и прясно кафе, когато се разнесе телефонен звън.

Елена беше по-близо и вдигна слушалката, като си мислеше, че е рум-сървисът. Няколко секунди слуша мълчаливо, после каза на руски: „Да, тук е, момент“, и му подаде телефона.

— От Министерството на вътрешните работи.

Алекс грабна слушалката и си каза името.

— Тук е полковник Леонид Воронин, специален сътрудник на министъра на вътрешните работи. — Гласът беше плътен и напорист, с дразнещата надменност на човек, свикнал да дава заповеди.

— Какво искате? — запита Алекс без излишни церемонии.

— Имам вашия номер, понеже преди седмица министърът ми възложи да разгледам жалбата ви.

— Предайте му моите благодарности. — Той стисна очи и в продължение на няколко мига не знаеше какво да каже. После попита: — И какво открихте?