Читать «Преследваният» онлайн - страница 103

— С четири врати. Доста голяма. Мисля, че имаше някаква емблема на предния капак, който между другото беше доста дълъг… Но беше тъмно, пък и аз се изплаших до смърт, така че не мога да бъда сигурна. Във всеки случай, колата изглеждаше скъпа, обаче и за това не мога да се закълна. Какво, на въпроси ли си играем?

С което разговорът приключи.

Няколко минути се движиха мълчаливо по шосето. Междувременно бе завалял лек дъждец, чистачките на колата се мятаха вяло напред-назад, без с нищо да допринасят за видимостта през предното стъкло.

Без връзка с каквото и да било, изведнъж Алекс отбеляза:

— Ако искате да знаете, летищният терминал отваря в седем. Точно в осем всяка сутрин излита самолет за Ню Йорк.

Юджин попита недоверчиво:

— Знаел си, че летището ще бъде затворено?

— Предполагах.

— Знаел си също така и за полета за Ню Йорк?

— И да ти бях казал, какво значение щеше да има?

— Прав си, едва ли би имало.

— Защо точно Ню Йорк? — обади се Елена.

— Много просто. От една страна, единствените валидни визи, които и двамата имаме на паспортите си, са американски. Второ, Ню Йорк е едно от местата, където ще бъдем в безопасност. Мисля да останем там само временно, докато се изясни тази каша.

Юджин каза:

— Бих ви предложил да отседнете при мен, но и Мария ще бъде там, та домът ми ще е бойно поле.

На Алекс не му се слушаха повече семейни истории, затова го прекъсна:

— Няма да пътуваме заедно. И без това е време да се разделим.

— Какво искаш да кажеш? — попита уплашено Юджин, макар да знаеше отговора.

— Онези знаят, че сме трима, Юджин — отвърна Алекс. — Смятат ни за дилетанти и мислят, че ни е страх да се разделим, че заедно се чувстваме по-сигурни.

Смятали ги?! Та те наистина си бяха дилетанти! А ако и подозираха, че са обезумели от страх, пак щяха да са прави.

Алекс продължи да обяснява:

— Работата е там, че когато са уплашени, дилетантите се държат един за друг. Те ще търсят трима души, така че е време за развод с Юджин.

— Не можа ли да избереш по-неутрална дума! — изохка Юджин. Елена избухна в смях, към който се присъедини и той. И двамата сякаш бяха започнали да се побъркват от нерви и изтощение.

Алекс се извърна назад с изопнато лице.

— Юджин, ти ставаш мишена със самия факт, че си с нас. Те пропиляха шанса да пипнат парите ни. Нищо не може да им ги върне и те го знаят. Така че ти вече не им трябваш жив, не им пука за теб.

„Хей, сякаш не ми стига, че някакви мафиоти стрелят по мен, заплашват ме и ме преследват по цяла Европа! Ето това наистина е умна идея: да ме изритате насред пътя! Хайде де, какво чакаш? Спри колата, за да сляза!“ Юджин с мъка се въздържа да не каже всичко това и отвърна:

— Виж какво, майната му, вече съм се накиснал до шия в тая каша. Вие сте ми приятели и аз съм длъжен да се погрижа за вашата безопасност. Сигурен ли си, че това е добра идея, Алекс?

— Вече в нищо не съм сигурен.

— Освен в това, нали?

— Да, и нямам никакво намерение да отстъпя. Най-малкото, което ти дължа, е да ти помогна да се измъкнеш жив.

В последното заявление се долавяше една неизказана мисъл: Алекс изобщо не бе оптимист относно собствените си шансове. Юджин го изгледа и понечи да възрази, но после си каза, че би било безсмислено — Алекс очевидно бе взел своето решение.