Читать «Преследваният» онлайн - страница 102

Адвокатът му твърдял, че само този дребен гаф му е струвал пет милиона долара.

Елена искрено се забавляваше с историйките му — смя се, докато я заболя устата. За един кратък, щастлив миг тя почти забрави за онези, които ги гонеха по петите, за да ги убият. Алекс също на няколко пъти се усмихна напрегнато, но или и преди бе чувал тези случки, или беше твърде угрижен, за да им се наслади; а може би просто беше изтощен.

В два часа през нощта отново поеха на път. Около час по-късно, след като на два пъти бяха успели да се загубят, отбиха от шосето и навлязоха в района на аерогарата. Елена натисна спирачките и каза:

— Сега се снишете колкото можете. Аз ще обиколя да огледам обстановката.

— Обърни специално внимание на паркираните наоколо коли — напомни й Алекс може би за четвърти път през последния час. После двамата едри мъже се опитаха да се слеят с тапицерията.

Пълзейки с петнайсет километра в час, Елена мина през летищния комплекс, като на всеки няколко минути натискаше спирачките и се оглеждаше внимателно във всички посоки. Летището беше малко и сбутано, с една-единствена сграда, приличаща на провинциална жп гара и очевидно затворена през нощта. В мъждивата светлина на малкото запалени лампи тя различи самотен чистач с провиснал сивкав работен комбинезон, който лениво миеше пода с парцал. Това беше всичко. Освен него не се виждаше жива душа — нито вътре в терминала, нито около него.

След още двайсетина метра тя хвърли бърз поглед наляво. На паркинга имаше само няколко коли, всичките с изгасени светлини и видимо празни. И изведнъж в една от тях, иначе тъмна като останалите, й се стори — да, ето!… — че съзира огънчетата на две цигари.

Тя намали скоростта и почти спря. Няколко секунди се вглеждаше напрегнато в колата, после внезапно се опомни, даде газ и пое обратно по шосето, по което бяха дошли, този път в посока към столицата. Алекс и Юджин се надигнаха от седалките си.

— Летището е затворено — информира ги тя; в гласа й се примесваха изненада и разочарование. — Но в една от паркираните коли имаше хора, видях да припламват поне две цигари.

— Мислиш ли, че може да са онези? — попита Юджин, като проточи шия напред.

— Ами! — сопна се Елена. — Сигурно са любовници, дето им се свиди да си наемат хотелска стая. А ти как мислиш?

— Да, и аз мисля, че са онези — отвърна Юджин.

— Каква беше колата? — попита Алекс.

— Нали знаеш, че не разбирам много от тия неща!

— Добре, кажи ми поне какъв цвят? Това е важно, скъпа!

— Бяла.

— Не бежова?

— Не, беше бяла. Сигурна съм.

— Голяма, малка, средна… каква?