Читать «Обява за запознанства» онлайн - страница 135

— Как реагираха майка ти и баща ти?

— Стояха прегърнати. Баща ми каза: „Барбара, оставаме двамата.“

— И това те нарани, нали?

— Разбрах, че нямат нужда от мен — прошепна тя.

— О, Дарси, не знаеш ли, че когато мислиш, че губиш някой, когото обичаш, инстинктивната ти реакция, е да потърсиш някой или нещо, на което да се опреш? Те са се опитвали да се справят, или по-точно, подготвяли са се да се справят с нещастието. Ако искаш, вярвай, но това е здравословно. И оттогава се опитваш да не ги допуснеш до себе си, така ли е?

Така ли правеше? Винаги се противеше на дрехите, които майка й купуваше, на подаръците, с които я заливаха, презираше начина им на живот, за който се бяха трепали през цялото време. Дори нейната работа. Дали с цялата тази борба не искаше да докаже нещо?

— Не, това не е така.

— Кое не е така?

— Моята работа. Аз наистина обичам онова, което върша.

— Обичам онова, което върша — Майкъл бавно, в такта на музиката повтори думите й. Беше започнала нова песен. „Запази последния танц за мен“. Той се изправи. — И аз обичам да танцувам. Сега, Дарси. Но преди това имам подарък за теб.

Ужасена, тя гледаше как се изправи и взе нещо зад стола. Обърна се към нея, в ръцете му имаше кутия за обувки.

— Купих тези обувки, за да танцуваш с тях, Дарси.

Той клекна пред канапето и събу ботушите й. Целият й инстинкт я предупреждаваше да не се съпротивлява. Тя заби нокти в дланите си, за да не се разкрещи. Пръстенът на Ерин се бе обърнал обратно и тя усещаше как повдигнатото „Е“ се бе впило в кожата й.

Майкъл отваряше кутията и махаше отвътре меката хартия. Извади едната обувка и я вдигна високо, за да може Дарси да й се порадва. Обувката беше сатенена, с отворени пръсти, с високо, тънко токче. Каишките бяха почти прозрачни лентички от злато и сребро. Майкъл взе десния крак на Дарси и го напъха в обувката, като завърза двойно дългите каишки. Пресегна се към кутията, извади и другата обувка и докато обуваше и нея, нежно галеше глезена й.

Когато обу и втората обувка, погледна я и се усмихна.

— Чувстваш ли се като Мара Пепеляшка? — попита я той.

Тя не можа да отговори.

Радарът сочи, че автомобилът е паркиран на около шестнадесет километра оттук в северозападна посока — каза полицаят от Бриджуотър, докато колата се носеше по селския път. С него бяха Винс, Крис и Нона.

— Сигналът става по-силен — осведоми ги той след няколко минути. — Приближаваме се.

— Няма да сме достатъчно близко, преди да стигнем там — експлодира Крис. — Не може ли да карате по-бързо?

Минаха един завой. Шофьорът удари спирачки. Полицейската кола намали скоростта и спря.

— По дяволите!

— Какво стана? — бързо попита Винс.

— По-надолу поправят пътя. Не можем да минем. А отклонението ще ни забави много.

Музиката изпълваше стаята, но не успяваше да заглуши маниакалния му смях. Краката на Дарси летяха в синхрон с неговите.

— Рядко танцувам виенски валс — изкрещя той, — но тази вечер го избрах специално за теб. — Въртяха се, подскачаха, извиваха се. Косата на Дарси се мяташе върху лицето й. Не й стигаше дъх, но той като че ли не забелязваше това.