Читать «Обява за запознанства» онлайн - страница 133

От колко ли време разговаряха? Дарси не знаеше. В стаята се носеше лека музика. Звучеше „Поведи в танца монахинята“. Колко пъти бе виждала майка си и баща си да танцуват на тази мелодия?

— Майка и татко бяха хората, които ме научиха да танцувам — каза тя на Наш. — Понякога просто пускаха плочи и танцуваха фокстрот или валс. Танцуваха наистина добре.

Очите му продължаваха да бъдат добри. Познаваше тези очи от предишните си срещи с него. Докато не я подозираше, че знае всичко, може би щеше да я остави на мира, щеше да я заведе да вечерят в къщата. Трябва да направя така, че той да иска да продължава да разговаря с мен.

Майка й винаги казваше: „Дарси, ти притежаваш истински талант на актриса. Защо непрекъснато му се противопоставяш?“.

Ако действително го притежавам, нека сега докажа това, молеше се тя.

През целия си живот бе слушала майка й и баща й да обсъждат как трябва да се изиграят дадени сцени.

Трябва все пак да е научила нещо.

Не мога да му позволя да види колко съм уплашена, мислеше трескаво Дарси. Трябва да превърна цялата си нервност в представление. Как ли майка й щеше да изиграе сцената на жена в плен на сериен убиец? Мама ще престане да мисли за пръстена на Ерин на ръката си и ще прави точно онова, което се опитва да направи Дарси. Мама щеше да се държи така, сякаш Майкъл Наш е психиатър, а тя — пациент, който му се доверява.

Какво говореше Майкъл?

— Забелязала ли си, Дарси, че се оживяваш, когато се отпуснеш да говориш за родителите си? Мисля, че детството ти е било много по-приятно, отколкото си мислиш.

Хората винаги се трупаха около тях. Спомни си, че веднъж тълпата беше толкова голяма, че изгуби ръката на майка си.

— Кажи ми, Дарси, за какво мислиш? Кажи го. Освободи душата си.

— Бях толкова уплашена. Изгубих ги от погледа си. В този момент разбрах, че мразя…

— Какво мразеше?

— Тълпата, тъй като ме откъсна от тях…

— Те не са били виновни.

— Ако не бяха толкова известни…

— Мразила си славата…

— Не — тя почувства, че успя да му подейства. Гласът беше неговият. „Не исках да говоря за това — помиеш си тя, — но трябваше. Трябва да бъда откровена с него. Това е единственият ми шанс. Майко. Татко. Помогнете ми. Бъдете с мен.“ — Те са толкова далеч. — Не знаеше дали не изрече това на глас.

— Кои?

— Майка ми и баща ми.

— Искаш да кажеш сега?

— Да. Обикалят Австралия с тяхната пиеса.

— Звучиш толкова безнадеждно, дори уплашено. Страхуваш ли се, Дарси?

Не му позволявай да разбере това.

— Не, просто ми е мъчно, че няма да ги видя шест месеца.

— Мислиш ли, че когато в онзи ден са те разделили от тях, за първи път си се почувствала изоставена?

Искаше й се да извика: „Сега се чувствам изоставена.“ Но вместо това се върна в миналото.

— Да.

— Поколеба се. Защо?

— Имаше и друг случай, когато бях на шест години. Бях в болница и те си мислеха, че ще умра… — опита се да не го гледа. Толкова се страхуваше, че очите му отново ще станат празни и тъмни.