Читать «Пътят пред нас» онлайн - страница 4

— Казах вече, че съжалявам! Ама и ти имаш един речник!

— Какъвто въпросът — такъв и отговорът!

— Да, бе! Точно за учител! Да ти врътна кълката и да се намокриш! — каза го, като ме имитираше доста сполучливо и въпреки, че не исках, се разсмях: Тя също се усмихна и това стопи напрежението помежду ни.

— Знаеш ли, Вальо? — за пръв път се обърна по име към мен — С никого не съм се скарвала толкова бързо досега! С никой непознат, разбира се!

— Че аз непознат ли съм! Мислех, че вече съм ти ясен?

— Ако искаш, вярвай, но те приемам като стар, стар приятел, когото не съм срещала много отдавна!

— Добрите стари приятели не се карат, щом се видят! Тя ме погледна и едва сега, на приближаващата светлина забелязах, че очите и са кафяви и много красиви — големи и леко извити, като на японка.

— А ако приятелят много ти е липсвал? — каза го така, сякаш се отнасяше за мен — Първо ти се иска да му се накараш, а после…

— После? — с глух глас запитах, хванах и я целунах по свежите, леко отворени устни. Отвърна ми толкова непринудено и топло, че се осъзнах едва когато клаксона на „Нисата“ продра магията, обхванала и двамата. Като някакви кретени стояхме на асфалта и в светлината на фаровете се целувахме. Всичко беше толкова бързо и неочаквано, та ми се струваше че гледам някакъв филм.

— Айде бе, хора! — викаше през Прозореца шофьорът — Нали щяхте да ходите в София?

Качихме се и продължихме пътуването. Мария се сгуши в мен, като от време на време ме поглеждаше усмихната. Преди да влезем в столицата, заспа. Шофьорчето изглежда се чувствуваше малко неловко, защото през цялото време пуши без да отрони дума. В София спря близо до Централни хали, угаси двигателя и притеснено запита:

— Какво ще правим сега, куклата? Тъй сладко е заспала, че да ти е жал да я събудиш!

— Няма проблеми! — отвърнах и духнах в лицето на Мария. Като злато се разпиля русата и коса. Леко се размърда и отвори очи. Благодарихме и слязохме от колата. Като се сбогувахме, шофьорчето усмихнато ми заръча:

— И да я пазиш, ей!

Като му махах с ръка, извиках:

— На никого няма да я дам!

„Нисата“ като муха забръмча, отдалечавайки се под светлината на уличните лампи. Останахме само двамата.

II

Цяла нощ се разхождахме с Мария из заспалия столичен град. Въздухът, макар и хладен, бе свеж и приятен — нещо нетипично за вечно опушената София. От време на време по пустите улици прелитаха таксита, а едно дори спря до нас. Отпратихме го и продължихме безкрайния си разговор. Така, крачейки бавно, притиснати един към друг, ми се струваше че можем да вървим до края на света.

Мария бе студентка в Софийския университет за първа година, специалност — българска филология. Имаше удобна квартира от самостоятелна стая в някакъв апартамент, близо до центъра на града. Беше сама и нямаше намерение да я дели с никого, въпреки високия наем.

— Нашите държат да имам всичко! Честно казано, дори ме глезят малко! — призна тя. Баща и бил полковник, командир на малко поделение някъде из нейния край, а майка и вече трета година работела в Мозамбик като лекарка. Почти всеки месец и пращала нови вносни тоалети и обувки.