Читать «Пътят пред нас» онлайн

Някъде между Търговище и Търново шофьорът трябваше да свие за своето село и аз го помолих да спре на кръстовището. Скочих на главния път, камионът ми свирна за довиждане и ръмжейки, сякаш задавен от собствения си дим, бавно се отдалечи. Дръпнах ципа на якето и закрачих по банкета на пътя. Късният есенен следобед вече проваляше. Повървях малко, а после спрях и зачаках. Все нещо подходящо щеше Да мине. Бях сам, за пръв път от много време се чувствах спокоен и безгрижен. Струваше ми се, че съм част от природата наоколо. В тая тишина като нищо можех да мина за дърво или пътен знак, но звук на автомобилен мотор разруши илюзията. Преди да съм вдигнал ръка, оборотите на приближаващата „Ниса“ намаляха и аз неволно се усмихнах, защото номерът и беше с кюстендилска регистрация. Ако не изникнеше нещо непредвидено, пътуването до София ми бе подсигурено. Колата спря и засмяно шофьорче ми махна да се кача.

— Е това е късмет! — казах вместо поздрав и се наместих на седалката:

— За къде си? — отвърна момчето и ми подаде пакет цигари.

— До София, мерси! — отказах цигарите и обясних, че съм стар язваджия, за да пуша.

— Абе карах едни боклуци до Варна, от там ми натовариха други, за обратно и сега се прибирам — заобяснява шофьорчето без да го питам. — Цял ден се друсам в тая кошница, а тя даже радио няма. Няма с кого два лафа да обеля на кръст, затова като видя стопаджия го качвам — продължаваше си приказката той. Сигурно бе около двадесетгодишен, но двете бръчки на челото и захабените груби ръце, стиснали подскачащото кормило издаваха нелекия му живот. С тоя щръкнал перчем и сините си очи, ми напомняше за един чешки артист, играл в някакъв филм напоследък. — Като нищо мога и да заспя, ей тъй на, както си карам? — редеше си момчето проблемите, а аз, кой знае защо, се чувствах много стар с моите тридесет и една години. „Нисата“ миришеше на изгоряло масло и явно не бе в първа младост, въпреки че бе скоро боядисана. На всеки баир момчето се надвесваше леко напред, като ездач, които преодолява препятствие, помагайки на коня си. След изкачване на стръмнината то си отдъхваше с думите — А тъй, Марийке, не ме излагаш, и доволно продължаваше монолога си. Затоплен от двигателя и отпуснат от добродушното бърборене на момчето, неусетно заспах. Събудих се вече по тъмно, тъкмо като излизахме от някакво градче. Момчето се засмя и ми смигна — Ти май му дремна, а? Де да можех и аз малко, ама няма как!

Накрая, точно при табелата с името на градчето, бе застанало момиче с развята на една страна руса коса и също като мен махаше на стоп.

— Да я вземем, а? — подсмихва се моят водач и след като кимнах неопределено свърна встрани и спря.

— За София? — надникна стопаджийката през вратата, която отворих.

— Качвай се, но не знам как ще се сместите с приятелчето — отвърна шофьора.

— Ще се оправим някак! — самоуверено заяви малката нахалница и ме избута от половината седалка, за да седне. С тръгването се понаместихме.

— Е, да, няма начин да не се оправим! — недоволно измърморих, защото ми бяха нарушили спокойствието. Малката ме изгледа въпросително и със сериозен вид изръси: