Читать «Пътят пред нас» онлайн - страница 5

— Аз съм сама, нямам брат или сестра и всичко е само за мен! — малко снобски самодоволно заключи по някое време тя.

— А защо, като имаш достатъчно средства, пътуваш на стоп?

— А иначе как щях да те срещна? — отговори на въпроса ми с въпрос.

Замълчахме. Неусетно се бе разсъмнало и ахроматичната светлина на утрото превръщаше всичко наоколо в елементи на чернобяла фотография. Спусналият се студ и вятър, носещ облаци прах, изявяваха претенциите си към новия ден. Спряхме във входа на една стара кооперация и Мария се притисна до мен.

— Кажи ми нещо за себе си!

Вдигнах яката на якето си. Темата не ми харесваше. За да подтисна една прозявка, сложих длан пред устата си и през нея промърморих:

— Няма нищо за казване!

Тя ми свали дланта, целуна ме нежно и настоя:

— Мъничко ще ми кажеш! Все пак не си престъпник, я! Замислих се. Погледнато от нечия страна, за някого можех да съм дори престъпник. Или предател да речем. Не ми се говореше, но започнах:

— Не мога да кажа нищо добро за себе си, Мария. Като малък бях послушно дете, като голям — също. Родителите ми ме изучиха, настаниха на работа, купиха ми жилище и кола, а накрая дори ме ожениха. Вярно, избраха ми симпатична жена, но тя ме вълнуваше точно толкова, колкото и цветния ми телевизор в хола. На пръв поглед, за останалите, всичко при мен беше наред, дори се намираха ахмаци да ми завиждат. Един ден обаче, жена ми заяви, че е бременна. Тя се радваше, а мен ме обзе големият ужас. Само това ми липсваше, за да се превърна в абсолютен крепостен селянин. Това, че живеехме в голям град, не оправяше нещата, защото си беше една скучна и глуха провинция. Седмица — две след това, съпругата ми с разочарование установи, че и се е разминало. Излезе, че и едно дете като хората не съм могъл да и направя. На всичко отгоре взе да ме утешава, че имаме много време и все някой ден работата ще стане както трябва. Мълчах, гледах и слушах, но накрая нервите ми не издържаха. За да не изтърва и последния си шанс, да усетя вкуса на свободата, една вечер се напих като прасе и я напуснах. Ей така, без видима причина. Преместих се у нашите, но те бяха на нейна страна и ми натякваха ежедневно, че съм виновен. Изкараха ме алкохолик, неблагодарник и какво ли не още. За да им докажа, че не са съвсем прави, на трезва глава напуснах работа, а после и тях самите. Просто си взех якето и излязох на пътя. Там те срещнах и сега стоим тук двамата, а не съм сигурен дали всичко не е сън, или някоя от измислиците, които си съчинявам нощем, като не ми се спи. Това е.

— Значи ти просто си избягал? — упрекна ме Мария.

— Може и така да се каже! — не възразих аз.

— Но това не е честно! — долових болка в гласа и. — Постъпил си като безотговорен егоист.

— Сигурно си права, защото и другите това казваха.

— И сега ще се шляеш няколко дни тук, а като ти омръзне, ще избачкаш номера „Блудният син се завръща“, нали?

— Нямам такова намерение!

— Сега може би нямаш, но точно това ще направиш!

— Няма?