Читать «Пътят пред нас» онлайн - страница 2

— Извинете, не ви ли е приятно?

Беше мой ред да я огледам и реших да не и оставам длъжен:

— Защо, трябва ли?

Момичето повдигна вежди, после разкопча и съблече грейката.

— Атака? — под блузката щръкнаха две гърди като праскови, които нямаха нужда от сутиен.

— Интересно, ако и сега ми е неприятно, ще свалите ли оставалото? — запитах, а шофьорчето зацвили от смях. Малката ококори очи и поклати заплашително глава:

— О-о, значи се правите на опасния стар вълк, а? — и без да дочака отговор добави. — Обаче не сте! Само се правите! Даже и да се съблека, не си струва! Нищо не можете да направите на тая тясна седалка! За такова нещо трябват условия!

— За какво нещо? — придадох си възможно по-глупав вид. Сега момичето се засмя. Смехът и бе истински и доставяше удоволствие да се слуша.

— Ей, ама вие наистина сте опасен! Дори сте по-опасен, защото не изглеждате на такъв!

— На какъв?

— На никакъв! — тросна се тя и замълча. Не изтрая много обаче и пак подхвана.

— Като видите стопаджийка, значи е ваш човек! Може да я поднасяте, както си щете, а ако ви се отвори парашута може и да я изчукате, нали?

— Парашута може и да не се отвори, но изчукването е задължително! — иронично отбелязах, а тя се нацупи.

— Държите се като гаден даскал!

— Защото съм такъв! — повдигнах рамене, а после се поправих. — Всъщност, бях такъв!

Двигателят замая главите ни с поредната порция прегорял дим, а шофьорчето махна с ръка:

То бива безработица, ама това напоследък на нищо не прилича! Аз и на тая бракма съм доволен, щото поне си вадя хляба с нея. То за друго май и не остава, макар че жената получава някой лев майчински. Ама колко са те? — запали нова цигара и продължи — Дъщеря ми е двегодишна, а малкият други ден става на шест месеца. Не ме питай колко струва „хуманата“ и с какъв зор я намирам! Като прибавиш — наема за квартирата, тока и храната, то май за друго не остана! Гледай как я караме, а уж сме млади и ни се живее! Че и ние сме хора, дявол да го вземе! Няма да живеем хиляда години я!

След неочаквано сериозната изповед на шофьора всички се умълчахме, а „Нисата“сякаш да потвърди мизерното ежедневие на стопанина си, спука гума. Това като че ли върна доброто настроение на момчето. С виновна усмивка ни предложи:

— Вие тръгнете бавно напред, аз ще стегна Марийка до десет минути ще продължим. Тъй се обичаме ние с нея — тя ми свие номер, аз и го върна — ха-ха-ха — прозвуча гласът му вече иззад колана.

Спогледахме се с момичето и слязохме.

— Да ти помогна нещо! — застанах до шофьорчето, но то се изсмя добродушно:

— Бягай, даскале! Не е за тебе работа! Виж там, може ида помогнеш! — посочи към вече тръгналото напред момиче. Свих рамене и го послушах. Закрачих бавно след момичето, като неволно се възхищавах на хубавото му тяло. Така, по дънки и блузка, с високото си малко задниче и талия колкото дланта ми, действуваше едновременно предизвикателно и в същия момент трогваше. Не гледах на нея като на жена, въпреки че бих я пожелал, без да се замисля. Толкова хубава, в полумрака напомняше на фея от приказните сънища. В тоя момент, сякаш интуитивно доловило мислите ми, момичето спря и се обърна. Бе на десетина метра от мен, просто си стоеше и ме гледаше. С всяка крачка я приближавах, без да свалям поглед от очите и. Застанах пред нея в мълчаливо очакване. Тя вдигна бавно ръце и изведнъж, току под носа ми, плесна силно и се засмя: