Читать «Пътят пред нас» онлайн - страница 3

— Ей, какво Ви става? Ходите като сомнамбул по пътя! Почувствах се неловко, защото бе разбрала, че я харесвам:

— Ами Вие направо ме омагьосахте!.

Тя направи привидно учудена физиономия, после някак делово подаде ръка:

— Казвам се Мария, като колата! — и веднага мина на ти. — Мислех, че ще се държиш поне до София, но май са ти много слаби ангелите! Впрочем, всички даскали са такива! Поех малката и топла длан и се представих. Попитах защо и е такова лошо мнението за колегите ми, а тя направо уточни:

— В гимназията имахме четирима мъже — учители и всичките се опитаха да ме яхнат! Дори Николов, който вече минава петдесетте! Да не мислиш, че е чак толкова хубаво да те Свалят кой от където завърне! Особено пък простаците! — погледна ме сериозно и със съвсем тих глас запита — Сигурно мислиш, че съм голяма фукла, нали?

Засмях се. Това момиче ми харесваше. Казах и го. Видях, че и достави удоволствие и призна без да я питам:

— Не знам колко си щур, но преди малко помислих, че ще ме целунеш!

— Толкова лошо ли щеше да бъде?

— Не знам, трябваше да опиташ! Проклетата хлапачка си търсеше белята.

— Веднага ще поправя грешката! — заявих, но в същия момент тя подскочи като коза и побягна напред:

— Знам, че си опасен! Няма защо да го доказваш! А и навярно не искаш да те причислявам към досадниците, нали? Тя си беше малка, хитра и лукава женичка.

— Откъде си сигурна, че съм нещо повече? Тя се приближи и много сериозно отвърна:

— Отникъде! Просто си по — различен! Стана ми смешно. Всеки друг мъж на мое място в момента, би се държал и говорил по подобен начин.

— Много бързо ме опозна, бе маце! Говориш, сякаш сме били в една група в детската градина!

— Първо — не съм Маца, а Мария и второ — ако искаш да знаеш, никак не ти отива да се правиш на много печен!

— Да-а! — съгласих се — Сигурно си права! — обърнах гръб и закрачих напред. Малко сред себе си чувах стъпките и.

— Какво ще правиш в София? — запитах най-миролюбиво.

— То не е магарешка грижа! — заядливо отвърна тя. Спрях се. Беше прекалила и нямах намерение да я трая:

— Слушай, хлапачке! Най-лесната работа е да ти врътна два шамара и да намокриш кълките! Само че няма да го сторя, защото е глупаво, точно толкова, колкото и да ме обиждаш без причина!

Разочарованието ми от нея сигурно се бе изписало достатъчно ясно на лицето ми, защото макар, че се бе наежила да се кара, изглежда размисли и се отказа. Погледна ме изпод вежди и въпреки да не личеше, че съжалява, рече:

— Извинявай! Не го казах, за да те обидя!

— Ти добре ли си? — избухнах аз — Да не би случайно да си ми направила комплимент, а аз да не съм разбрал?