Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 62

Но Александър изглежда не се забавляваше.

— Къде е Тревър? — попита. — Да не би да изпитва съмнения?

— Не, но си мисли, че съм прихванала неговата настинка, — каза тя с усмивка. — Сладко, наистина. Вампир с настинка. Така че отиде до колата си да ми вземе хапчета против кашлица. Маскиран е като смъртта, — отбеляза тя със заплашителен тон.

— Знам, — отговорих. — Както всички останали.

— Остани с мен, — примоли ме Луна и хвана ръката ми.

— По-добре да намерим Тревър — казах й. — Трябва да започнем с церемонията преди полицията да разбере за партито.

Тя отпусна хватката си.

— Права си, — каза. — Моля те, побързай.

— Александър, няма ли да останеш с мен? — попита тя, кокетничейки.

Сграбчих ръката на гаджето си.

— Александър идва с мен. Имам нужда от помощ, за да открия Тревър.

— Човече, тя май наистина много да те харесва, — казах, докато вървяхме покрай надгробните плочи. — Буквално трябваше да откопча костеливите й пръсти от теб.

Двамата с Александър се запътихме да открием Тревър, но не знаехме откъде да започнем. Гробището беше пълно с Ангели на Смъртта.

Видяхме двама жътвари да играят на „шише“ с няколко мажоретки, облечени като червени дяволи.

— Тревър?

— Ей, там — каза едната, сочейки с тризъбеца си към предната част на гробището.

— Ще изчакам няколко минути и ще се върна пак, за да се представя за Тревър, — каза ми Александър. — Погрижи се той да излезе от територията на гробището. Ти стой далеч.

— Значи ти можеш да се справиш сам на свещената земя с два вампира?

— Не мога да защитавам и двама ни.

Повдигна маската-скелет от лицето си. Въглено-черните му очи искряха, наведе се и ме целуна.

— Сега ще се върна там — каза и върна маската на мястото й.

Изчаках миг загледана как момчето на мечтите ми уверено и жертвоготовно тръгна, за да изпълни мисията ни.

— Тревър! — извиках аз, докато тичах през гробището.

Настигнах един преоблечен жътвар.

— Тревър?

— Не, но съм сигурна, че е някъде тук — промърмори един момичешки глас.

Хукнах към портата. Огледах дали някой от жътварите не носи сироп за кашлица.

И после се почудих дали Луна не си измисляше цялата история. Може би Тревър бе присъствал на церемонията през цялото време.

— Тревър? — отчаяно попитах един Жътвар, запътил се към мен.

— Да, Чудовищно момиче? — скръсти ръце, а тежките му, навити ръкави увиснаха.

Очите ми светнаха. Сега, когато най-сетне бях открила Тревър, трябваше само да го изведа от свещената земя.

— Най-накрая те намерих!

Една студена като камък маска на скелет отвърна на погледа ми.

— Ъъъ… Луна не се чувства много добре — забърборих аз. — Позволи ми дойда с теб да вземем хапчетата й за кашлица.

Поех бялата му кокалеста ръка и се опитах да го насоча към изхода.

Ангелът на Смъртта не ме последва.

Вместо това, с кокалестата си ръка той ми показа опаковка витамин С. Обърна ми гръб и тръгна към церемонията.

Затичах се по петите му.

— Опитах се да ти кажа, — започнах. — Луна не е тази, за която я мислиш. Не е симпатична мажоретка с отлични оценки. Иска да те измами.

Той поклати глава и продължи.