Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 41

Мат и Беки седяха сами на една ъглова маса.

— Хей, насам, хора! — извика Беки.

Александър и аз седнахме при тях.

— Мислех, че ще седите с останалата част от отбора по футбол — отбелязах аз, докато взехме менютата от металната поставка за салфетки.

— Решихме, че ще е по-уютно, ако сме си само ние — отговори Беки.

Една висока сервитьорка с много тънка фигура, с бухнала кестенява коса и бели диоптрични очила се приближи към масата ни, дъвчейки парче розова дъвка.

— Здравейте, аз съм Дикси — каза ни тя и пукна един голям розов балон. Извади тефтер за поръчки от бялата си престилка. — Какво ще желаете?

— Два ванилови шейка и едни пържени картофи — отвърна Мат.

— За нас същото, но нека шейковете да са шоколадови — добави Александър.

Дикси наду още един голям балон и го изпука с предните си зъби.

После се понесе обратно към кухнята. Всички момчета от масите я зяпнаха, дори Александър и Мат.

— Когато порасна, искам да изглеждам точно така — казах на Александър.

— Ти вече изглеждаш точно така — отвърна ми той и ме притисна силно.

Очите му светнаха, когато забеляза старинните грамофонни автомати, поставени върху масите.

— Тези са яки! — каза той, докато прелистваше списък от поне петдесет различни песни. — Виждал съм такива само по филмите.

Бях забравила, че приятелят ми бе прекарал толкова много време от живота си скрит в таванската си стаичка, далече от всекидневните занимания на смъртните. Полазиха ме тръпки, когато видях колко е улисан от всичко ново, което го заобикаляше, докато изучаваше списъкът със заглавия на песни и изпълнители.

— Елвис е страхотен! — каза той въодушевено.

Бръкнах в портмонето си и сложих четвърт долар в машината.

Минута по-късно, от тонколоните се понесе песента: „Обичай ме нежно“.

Александър се усмихна мило и стисна ръката ми по-силно. Кракът му се допираше до моя и можех да усетя как потропваше с кубинките си в ритъм с музиката.

— Та, как сте напоследък вие? — попита Мат.

— Ходихме на лов за ковчези — отговори Александър.

Беки и Мат ни изгледаха странно.

— Обичайното — казах аз с усмивка.

Те се изсмяха.

— Е, как мина мачът ти? — попита Александър Мат, докато слагаше салфетка в скута си.

— Разбихме ги. Но само защото Тревър участваше.

— Не е вярно — възпротиви се Беки. — Ти също отбелязваше.

— Е, той благоволи да се появи и да вкара няколко гола. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, не сме печеливш отбор без него.

— Той прибра ли се? — попитах.

— Не, ето там е — отвърна Мат, сочейки зад гърба ми.

Обърнах се и видях Тревър в един отдалечен ъгъл да играе пинбол.

— Не бива да излиза през нощта — заявих аз.

Беки изглеждаше озадачена.

— Използвам го като обект за проекта ми по биология. Нощният въздух не се отразява добре на настинката. Извинете ме, ще се върна след секунда — казах аз и непохватно излязох от ъгловата маса, на която седяхме.

Усещах погледите върху себе си, докато минавах през помещението, но не по същата причина, заради която бяха гледали Дикси.