Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 42

Потупах Тревър по рамото.

— Какво правиш тук?

Моят враг се обърна и подбели очи.

— Изглежда, че играя пинбол.

— Но ти си болен. Не бива да ходиш навън, защото може да пипнеш още микроби.

— Повярвай ми, щом стоиш до мен, значи вече съм прихванал още няколко — отговори той, плясвайки радостно с ръце.

— Трябва да си вкъщи — наредих му аз.

Топчето отскочи доста нависоко, което накара цялото табло да светне.

— Ти остави Момчето-чудовище, за да говориш с мен? — попита ме той. — Вече беше в къщата ми два пъти. Започвам да си мисля, че…

— Най-добре е изобщо да не мислиш. Взе ли си чесъна?

— Бях на мач, не на среща — отговори той.

— Трябва да си почиваш.

— Звучиш като майка ми.

— Е, може би трябва да я послушаш.

— Защо, за да ми каже да не се виждам с Луна? Да не би вие двете да сте си поговорили?

— Тя не я одобрява? — любопитно попитах аз.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че майка ти е права този път. Луна не е твоя тип. Ти имаш нужда от момиче с диадема, а не с татуировка.

— Наистина ли? Луна се облича досущ като теб, а ти си се опитвала с години да ме убедиш, че не си мутант. Наистина ли си мислеше, че фактът, че хората те смятаха за откачалка, няма нищо общо с дрехите ти?

— И какво толкова виждаш в нея? — продължих с разпита аз.

— Тя е новото момиче, красива и мистериозна. Нещо подобно на причината, поради която ти харесваш Александър.

— Това е напълно различно. Аз харесвам Александър, защото той не прилича по нищо на никого другиго, и защото прилича на мен. Но Луна не е твой тип. Тя е прекалено… запалена по готик стила.

— Също като някой, който познаваме…

— Ще рискуваш популярността си заради нея? — попитах аз с леко завистлива нотка.

Колкото и да ми бе неприятно да го призная, питах се какво толкова виждаше у нея Тревър, което не съзираше у мен.

— Ти да не се шегуваш? Ще съм още по-известен, заради това, че съм забил новото момиче, за разлика от старото.

Сякаш ме забоде с кол в сърцето.

— Двамата с Джагър се движат с мен почти през цялото време — продължи той, гледайки ме право в лицето. — Гледат ме на тренировки и мачове. По-популярен съм от всякога — някакси и между известните в училище, и между аутсайдерите.

— Казвам ти, този път майка ти има право — опитах се да го предупредя.

— Е, беше ли майка ми права за Александър и семейството му? — попита той, припомняйки онези слухове, разпространени из цял Дулсвил, че семейство Стерлинг са вампири. — Тя мислеше, че и те са странни, само защото бяха различни.

— Както и ти — не се предадох аз.

— Тя каза, че те са вампири — продължи той разговора и играта. — Тя накара целия град да вярва на това. Особено пък ти.

— Ти беше онзи, който измисли и разпространи слуховете. Но в този случай, може би трябва да й се довериш.

— Че Луна е вампир?

Млъкнах.

Целият ресторант изведнъж утихна.

Тревър остави топчето да се тупне още веднъж и да падне в дупката.

Тогава усетих някой да стои зад мен. Обърнах се.

Бяха Джагър, в раздърпана фланелка и черни дънки, и Луна, облечена в къса рокля в черно и розово. Бе красива. Изглеждаше като готическа фея, с тънките си бледи ръце и дрънчащите черни гривни, с меката й бяла коса, която падаше по раменете й, и с сините си очи, които проблясваха. И двамата стояха пред мен сякаш бяха готови да ме погълнат за вечеря.