Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 40

— Липсвала съм ти? — попитах със саркастична усмивка.

— Помислих те за Луна — каза той разочарован. — Няма да купуваме Вампирски скаутски бисквити днес — каза той, затваряйки вратата.

Бързо запънах вратата с кубинката си.

— Слагам последните щрихи на здравния ми проект — казах аз, отваряйки врата и влизайки вътре.

— Искаш да се почувствам по-добре или да ме вкараш в моргата?

— Имам ли избор?

— Защо не впишеш в доклада си причината за болестта на Тревър Мичъл. Две думи: Рейвън Мадисън. Сигурен съм, че Института за заразни болести са чували за теб — каза Тревър.

Игнорирах грубия му коментар и влязох в току-що боядисаната му слънчогледово жълта кухня, която все още миришеше на боя.

— Чух, че те посещава призрачно сладка стрийптизьорка. Имах предвид сержантка — казах аз с усмивка.

— Звучи сякаш някой ревнува.

Извадих торбичката си от аптеката „Пакс“ и я оставих на гранитния плот в кухнята.

— Мама вече ми даде лекарството.

— Само няколко неща, за да имам допълнителна заслуга. Витамин С, чанта с бонбони за кашлица и чеснови капсули.

— Чеснови капсули? Ще смърдя на Италиански ресторант.

— Полезни са за сърдечносъдовата система. Ще ти помагат на футболното поле.

— Не си ли видяла всичките ми трофеи? Мога да играя насън — каза той, арогантно.

Свършваха ми както и опциите така и времето. Трябваше да стегна юздите.

— По улиците се чува, че тези са важен афродизиак. Излъчват аромат, който момичетата намират за неустоим. Нещо като феромони. Както и да е, някой като теб не би имал нужда — казах аз, насочвайки се към входната врата с капсулите.

— Хей, почакай — каза той, настигайки ме в антрето. — Остави ги тук. — Той грабна торбичката от ръката ми. — Не за мен, разбира се. За момчетата от отбора.

Глава 10. „Ресторантът на Хатси“

Един блок по-надолу от центъра на Дулсвил се разполагаше „Вечерята на Хатси“ — един ресторант в стил петдесетте, с сини и бели пластмасови бутилки, черни и бели плочки по пода, неонови знаци на Кока Кола и меню, съставено от чийзбургери, пържени картофи и най-гъстите шоколадови шейкове в града. Червените униформи, бяха запазена марка за сервитьорките, докато мъжката част от персонала носеше нормално облекло. Обикновено Беки и аз посещавахме ресторанта след училище, когато успявахме да изкрънкаме достатъчно дребни монети, за да успеем да покрием поръчката си от лучени кръгчета, както и да оставим средно голям бакшиш.

Двамата с Александър пристигнахме в „Хатси“. Няколко семейства и млади двойки се бяха разпръснали по масите. Футболните играчи вече поглъщаха малцова бира и пържени картофи на две големи маси. Всички очи се извърнаха към нас, докато преминавахме през чистото и светло помещение в нормалното си черно облекло.

Тръпка на вълнение прониза тялото ми — почувствах се като готическа принцеса, хванала подръка своя чаровен принц, макар да знаех, че по-скоро предизвиквахме странно впечатление у хората, отколкото завист.

Александър разглеждаше албумите на Боби Дарин, Рики Нелсън и Сандра Дий, поставени в рамка, също твърде погълнат от новата обстановка, за да осъзнава точно всичко.