Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 13

— Чух, че си бил болен.

— Е, и?

— Просто исках да знам, ако имаш нужда от нещо.

— Ти луда ли си?

— Изпълнявам задачата си от клас: Помогни на някого, който е в нужда.

— Но аз не съм, особено не и от теб.

— Аз ще кажа дали това е вярно. Мисля, че трябва да започнем с мъничко слънчева светлина — казах аз като същинска готическа Мери Попинс. — Аз съм единствената, която обича мрака. — Отидох до прозореца му и дръпнах тежката драперия.

— Спри! — каза той, криейки очите си.

Но аз продължих да отмествам завесите.

— Махай се оттук, откачалке! — извика той.

Чаках да видя някаква реакция. Щеше да отскочи назад. Или пък да започне да се разтапя.

Наистина той реагира, но не по очаквания от мен начин. Той стана, а бледото му лице бе почервеняло от гняв.

— Махай се вече! — нареди ми той. — Върви обратно в тролската дупка, в която живееш. Достатъчно зараза разпръска в къщата ми.

Взех чесънът от чантата ми и го протегнах към него.

— Какво е това? — попита той.

— Чесън. Ще ти помогне да прочистиш организма си. Защо не го вдишаш? — пристъпих аз напред.

— Махни това от мен, откачалке!

Тревър не отскочи назад подобно на Александър, когато инцидентно бях използвала чесъна, вместо това той побесня още повече.

Извадих един лист и му казах подобно на медицинска сестра, която попълва схемата си:

— Сега, трябва да проведа един въпросник относно болестта ти. Не искаш новото ти гадже, Луна, да прихване някоя от твоите болести, нали?

— Защо, да не ревнуваш?

— Разбира се, че не — отвърнах аз през смях.

— Значи затова си тук — каза той, а ядосаният му глас се развесели, — затова дойде в къщата ми. В стаята ми… — пристъпи той напред.

— Не се ласкай!

— Не можеше да понесеш да ме гледаш с Луна… — отвърна ми той с усмивка.

— Честно казано, не можех да понеса изобщо да те гледам.

— Знаех си. Видях го в очите ти, на карнавала — каза той и направи още една стъпка към мен.

Опитах се да огледам и двете страни на врата му, но той явно ма разбра погрешно и се наведе да ме целуне.

Държах го под прицел с листа от тетрадка и закрих лицето си.

— Махай се!

— Но аз мислех, че си дошла заради това…

Подбелих очи.

— Трябва да знам. Някой или нещо да те е ухапвало?

— Разбира се, че не. Но няма да ти кажа, ако и ти не ми отговориш на въпроса, — каза ми той с умна усмивка.

— Тогава работата ми тук е приключена — отвърнах, докато отварях вратата бързо. — Сега си вземи две кучешки бисквити за награда и не ми се обаждай утре.

Тревър стоеше застинал, объркан и несигурен.

— И най-вече — добавих аз. — Стой далеч от гробището.

— Болен съм — отговори той. — Не мъртъв.

Аз се качих на колелото си. Докато пътувах към къщи, почувствах облекчение, че Тревър не бе станал вампир — за доброто на себе си и на града.

Докато слънцето залезе, аз лежах под завивката.

— Мразя се, че те оставям отново — каза мама, — но награждават баща ти в кънтри клуба. Беше толкова зает ден за мен, че имам чувството, че не се грижа достатъчно за теб.

— Чувствам се много по-добре. Ще дремна и ще съм напълно възстановена.