Читать «В опасност» онлайн - страница 26

— Аз не съм жертва. Аз бях изиграна — съвсем внезапно тя отново е окръжен прокурор, стратег, политик. — Тук трябва да се пипа много точно, иначе знаеш ли с какво ще бъда известна? Кандидатката за губернатор, която беше изнасилена.

Той не отговаря.

— Всяко престъпление по всяко време, включително това над мен — заявява тя.

6

Моник стои в средата на стаята за разпити, загърната в бялото одеяло.

— Измъкни ни оттук — казва тя на Уин.

— Не в множествено число — отговаря той. — Аз не мога да бъда въвлечен…

— Искам ти да отговаряш за това. Хайде, ела с мен — нарежда Ламонт, лицето й е спокойно, прилича на маска. — Измъкни ни оттук. Остани с мен, докато се уверя, че съм в безопасност. Не знаем кой стои зад това. Трябва да съм в безопасност.

— Ще бъдеш в безопасност, но аз не мога да бъда твой пазител.

Тя се втренчва в него.

— Моник, трябва да им позволя да разследват това. Не може да съм замесен в смъртен случай с употреба на оръжие и да продължавам да си гледам работата така, сякаш нищо не се е случило.

— Можеш и ще го направиш.

— Нали не очакваш наистина да съм твой телохранител?

— За това би могъл само да си мечтаеш, нали? — отговаря тя и се втренчва в него, а в очите й има нещо, което никога не е виждал преди, не и от нея. — Измъкни ме оттук. Трябва да има мазе, пожарен изход, каквото и да е. Измъкни ме оттук. Тази проклета болница няма ли площадка за кацане на хеликоптери на покрива?

Уин се обажда на Сами по мобилния телефон и казва:

— Повикай един от хеликоптерите да я откара.

— Къде? — пита Сами.

Уин поглежда Ламонт и пита:

— Има ли безопасно място, където да отседнеш?

Тя се поколебава и после казва:

— Бостън.

— Къде в Бостън? Трябва да знам.

— Един апартамент.

— Имаш апартамент в Бостън? — това е новина за него. Защо й трябва апартамент на петнайсетина километра от къщата й?

Тя не отговаря, не му дължи по-нататъшни обяснения за своя живот.

Той казва на Сами:

— Уреди полицай да я посрещне, когато кацне, и да я придружи до апартамента й.

Изключва телефона, поглежда я, спохожда го едно от лошите предчувствия, обръща се към нея:

— Моник, думите не са достатъчни, не мога да изразя колко съжалявам…

— Прав си, думите не са достатъчни — тя му отправя същия объркващ втренчен поглед.

— Не съм на работа за няколко дни, считано от сега — обявява той. — Така е най-добре.

Очите й се забиват в него, докато стои в малката бяла стая, а бялото одеяло е загърнато около нея.

— Какво имаш предвид с това „най-добре“? Мисля, че аз решавам кое е най-добре за мен.

— Може би тук не става дума само за теб — отговаря той. Нейните страшни очи не изпускат неговите.

— Моник, имам нужда от няколко дни, за да се погрижа за нещата.

— Точно сега работата ти е да се погрижиш за мен — отвръща тя. — Трябва да се погрижим да ограничим загубите, да превърнем това в нещо положително. Ти имаш нужда от мен.

Тя стои напълно неподвижно, очите й гледат втренчено. Зад тях има мрак, кипящ от омраза и ярост.

— Аз съм единственият свидетел — обявява тя с равен глас.

— Да не би да заплашваш, че ще излъжеш, ако не направя това, което искаш?