Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 81

Неусетно от състоянието на покруса преминах към почти отвратително щастие. Казах си, че моята битка вече е започнала и че с избягването от противника ми — макар за четирийсет минути и с малко помощ от благосклонната съдба — съм спечелил първия кръг. Реших, че тази малка победа ми предрича пълен успех. Реших, че не е малка, тъй като, ако не беше тази безценна разлика в разписанието на влаковете, сега щях да бъда в затвора или вече мъртъв. Реших (не по-малко софистично), че моето подло щастие доказва, че съм способен да доведа делото до успешен край. Извлякох от тази своя слабост много сили, които не ме напускаха. Предвиждам, че в бъдеще човек ще се примирява всеки ден с все по-чудовищни неща; скоро на света ще има само воини и разбойници; давам им следния съвет: Изпълнителят на едно чудовищно начинание трябва да си представи, че вече го е извършил, той трябва да си наложи едно бъдеще, което да е така необратимо, както и миналото. Именно така постъпих аз, докато очите ми — очи на вече мъртъв човек — следяха как изтича този ден, който може би ми беше последният, и как настъпва нощта. Влакът се движеше леко сред ясенова гора. Спря почти насред полето. Никой не извика името на гарата. Ашгроув ли е?, попитах някакви деца на перона. Да, отговориха те, кимайки. Слязох.

Лампа осветяваше перона, но лицата на децата оставаха в сянка. Едно от тях запита: При доктор Стивън Албърт ли отивате? Без да изчака отговора, друго дете прибави: Къщата е далеч от тук, но вие няма да се загубите, ако тръгнете по този път вляво и на всеки кръстопът пак завивате наляво. Хвърлих им една монета (последната), слязох по някакви каменни стъпала и поех по пустия път, който леко се спускаше. Беше обикновен черен път, над него се преплитаха клоните на дърветата, ниската кръгла луна сякаш ме съпровождаше.