Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 83
Хорхе Луис Борхес
— Виждам, че милостивият Си Пън е пожелал да облекчи самотата ми. Навярно искате да видите градината.
Сетих се, че това е името на един от нашите консули, и объркано повторих:
— Градината ли?
— Градината с разклоняващите се пътеки.
Нещо се раздвижи в паметта ми и произнесох с необяснима сигурност:
— Градината на моя праотец Цуй Бън.
— На вашия праотец? Вашият прочут праотец? Заповядайте.
Влажната пътека криволичеше също както пътеките в детството ми. Стигнахме до една библиотека с източни и западни книги. Познах някои от подвързаните в жълта коприна ръкописни томове на Изгубената енциклопедия, изготвена под ръководството на третия император от Светлата династия, но така и неотпечатана. Грамофонната плоча се въртеше до бронзов феникс. Спомням си също така за някаква амфора от розов порцелан и за друга, с много векове по-стара, с онзи син цвят, който нашите занаятчии са копирали от персийските грънчари.
Стивън Албърт ме наблюдаваше усмихнат. Той беше много висок (вече го казах), с остри черти, със сиви очи и сива брада. Имаше в него нещо свещеническо, а също и нещо моряшко; после той ми разказа, че е бил мисионер в Тиендзин, «преди да стане синолог».
Седнахме — аз на един дълъг и нисък диван, той с гръб към прозореца и един висок кръгъл часовник. Изчислих, че Ричард Мадън, моят преследвач, няма как да пристигне по-рано от час. Неотменимото ми решение можеше да почака малко.
— Странна е съдбата на Цуй Бън — каза Стивън Албърт. — Управител на родната си провинция, вещ астроном, астролог и неуморим тълкувател на свещените писания, шахматист, прочут поет и калиграф, той е изоставил всичко, за да създаде една книга и един лабиринт. Отказал се е от удоволствията, които предлагат властта, правораздаването, брачното ложе, банкетите и дори познанието, и се е затворил в течение на тринайсет години в Павилиона на прозрачната самота. След смъртта му наследниците са намерили само объркани ръкописи. Както навярно ви е известно, роднините са поискали да ги изгорят, обаче изпълнителят на завещанието — някакъв даоистки или будистки монах — е настоял да бъдат публикувани.
— Ние, кръвните роднини на Цуй Бън — прекъснах го, — и до ден-днешен проклинаме този монах. Отпечатването е било безсмислено. Книгата представлява куп противоречиви чернови. Преглеждал съм я няколко пъти — в третата глава героят умира, а в четвъртата е жив. Колкото до другото творение на Цуй Бън, неговия Лабиринт…
— Лабиринтът е тук — каза той, като посочи едно високо лакирано писалище.
— Лабиринт от слонова кост! — възкликнах аз. — Някакъв мъничък лабиринт…
— Един лабиринт от символи — поправи ме той. — Един невидим лабиринт от време. На мен, варварина англичанин, ми бе отредено да разкрия тази прозрачна тайна. След сто години подробностите са безвъзвратно загубени и все пак не е трудно да се предположи какво се е случило. Навярно Цуй Бън е казал: Оттеглям се, за да напиша една книга. А друг път може би е казал: Оттеглям се, за да построя един лабиринт. Тогава всички са си представили, че става дума за две творения; никой не е могъл да си представи, че книгата и лабиринтът са едно и също нещо. Павилионът на прозрачната самота се е издигал в средата на една може би труднопроходима градина; може би този факт е внушавал на хората идеята за истински лабиринт. Цуй Бън е умрял; в неговите обширни земи никой не е открил лабиринта; объркаността на самия роман ми подсказва, че именно той е лабиринтът. Две са обстоятелствата, които ми разкриха правилното решение на задачата. Първо, любопитната легенда, че Цуй Бън е възнамерявал да построи лабиринт, който наистина да бъде безкраен. И, второ, откъсът от едно писмо, което открих — Албърт стана. За малко той ми обърна гръб; отвори някакво чекмедже в златистото и почерняло писалище. Върна се с лист хартия — някога аленочервен, а сега розов и избледнял, кариран. Цуй Бън с право се бе славил като изкусен калиграф. Без да разбирам, но с вълнение прочетох думите, които мой кръвен роднина беше изписал с тънка четка: Оставям на някои бъднини (не на всички) моята градина с разклоняващите се пътеки. Мълчаливо върнах листа. Албърт продължи: — Преди да открия това писмо, бях се запитал по какъв начин една книга може да бъде безкрайна. Не можех да си представя друго освен един цикличен том, кръгообразен. Книга, чиято последна страница е тъждествена с първата, с възможност да продължава така безкрайно. Спомних си за оная нощ, която е в сърцевината на «Хиляда и една нощ». В нея Шехеразада (поради някаква странна разсеяност на преписвача) започва да разправя текстуално историята на хилядата и една нощи с опасността отново да стигне до нощта, в която я разказва, и така до безкрайност. Представих си също една платонична наследствена творба, предавана от баща на син, в която всеки нов индивид прибавя по някоя глава или пък с благочестиво внимание коригира страниците на предшествениците си. Тези предположения ме разсеяха, но никое от тях не съответстваше дори и в най-малка степен на противоречивите глави от творбата на Цуй Бън. Намирах се в пълна безпътица, когато получих от Оксфорд ръкописа, който сега прегледахте. Естествено, спрях се на фразата: Оставям на някои бъднини (не на всички) моята градина с разклоняващите се пътеки. Почти незабавно прозрях — градината с разклоняващите се пътеки е обърканият роман, фразата някои бъднини (не на всички) ми подсказа идеята за разклоняване във времето, а не в пространството. Повторното прочитане на цялата творба потвърди това предположение. Във всички творби всеки път, когато човек се сблъска с различни възможности, избира една от тях и отхвърля останалите; в романа на почти неразгадаемия Цуй Бън героят избира едновременно всички възможности. Така той създава различни бъдещи времена, различни времена, които от своя страна също се размножават и разклоняват. Оттам и противоречията в романа. Фан например знае някаква тайна; непознат чука на вратата му. Фан решава да го убие. Естествено, съществуват няколко възможни развръзки: Фан може да убие неканения гост, натрапникът може да убие Фан, двамата може да се спасят или и двамата да умрат и така нататък. В творбата на Цуй Бън се случва всичко; всяка развръзка става изходна точка за други разклонения. Понякога пътеките на този лабиринт се събират; например вие идвате в тази къща, но в едно от възможните минали времена сте мой враг, в друго — мой приятел. Ако се примирите с непоправимото ми произношение, ще прочетем заедно няколко страници.