Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 80

Да, аз съм страхливец. Твърдя го сега, именно сега, когато вече съм изпълнил един план, чиято рискованост никой не би отрекъл. Беше страшно. Не го сторих за Германия, не. Никак не ме е грижа за тази варварска страна, която ме принуди да приема позора да стана шпионин. Освен това познавам един човек от Англия, скромен човек, който за мен е гениален колкото Гьоте. Разговарях с него не повече от час, но през този час той беше Гьоте… Изпълних плана си, защото чувствах, че Лидерът презира хората от моята раса — тоест безбройните прадеди, които са събрани в мене. Исках да му докажа, че един жълтокож може да спаси войските му. Освен това трябваше да избягам от капитана. Гласът и юмруците му можеха да прогърмят всеки миг на вратата ми. Облякох се тихо, казах «сбогом» на собствения си образ в огледалото, слязох, огледах безлюдната улица и излязох. Гарата не беше далеч от къщи, но предпочетох да взема файтон. Прецених, че така има по-малко опасност да ме познаят, всъщност насред пустата улица се чувствах съвсем на открито и много уязвим. Спомням си, че казах на файтонджията да спре малко преди централния вход. Наложих си да сляза с една почти мъчителна бавност. Отивах в село Ашгроув, но взех билет за по-далечна гара. Влакът тръгваше само след няколко минути — в осем и петдесет. Побързах; следващият потегляше в девет и половина. На перона нямаше почти никой. Обиколих вагоните; спомням си няколко фермери, една жена в траур, младеж, потънал в «Аналите» на Тацит, един ранен и щастлив войник. Най-после вагоните бавно потеглиха. Един мъж, когото познах, напразно тича след влака до края на перона. Беше капитан Ричард Мадън. Почти изчерпан, разтреперан, аз се свих на другия край на седалката, по-далеч от страшния прозорец.