Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 82

За миг си помислих, че Ричард Мадън вече е предугадил по някакъв начин отчаяния ми план, но почти веднага осъзнах, че е напълно невъзможно. Съветът да завивам все наляво ми напомни, че такъв е обичайният начин да се стигне до централната част на някои лабиринти. Поназнайвам нещо за лабиринтите; ненапразно съм правнук на онзи Цуй Бън, който е бил управител на Юнан и се е отказал от светската власт, за да напише роман, в който трябвало да има повече герои, отколкото в Хун лоу мън¹¹⁶ и да построи лабиринт, където да се загубват всички хора. Той е посветил тринайсет години на тези две различни и уморителни дела, но е бил убит от ръка на чуждоземец; романът му е бил безсмислен и никой не е успял да открие лабиринта. Вървейки под английски дървета, размишлявах за този изгубен лабиринт; представях си го девствен и съвършен, изграден на тайния връх на една планина, представях си го погълнат от оризови полета или потънал под водата, представях си го безкраен, но вече съставен от осмостенни павилиони и ходове, които водят към своето начало, от реки и провинции, от царства… Мислех си за един лабиринт от лабиринти, за огромен и растящ лабиринт, който да обхваща миналото и бъдещето в едно, като включва по някакъв начин и звездите. Погълнат от тези въображаеми картини, забравих съдбата си на беглец. За неопределено време се почувствах като абстрактен възприемник на света. Неясното и живо поле, луната и вечерният час ми подействаха; подейства ми и наклонът на пътя, който не позволяваше ни най-малко да се уморя. Вечерта беше задушевна и безкрайна. Пътят се спускаше и се разклоняваше сред вече тъмнеещите ливади. Някаква музика — пронизителна и сякаш силабична, се приближаваше и отдалечаваше заедно с повеите на вятъра, обвита в листа и разстояния. Помислих си, че човек може да бъде враг на други хора, на отделни прояви на други хора, но не и на една страна; не и на светулки, думи, градини, потоци, залези. Така стигнах до висока ръждясала порта. През решетките съзрях горичка и нещо като павилион. Изведнъж осъзнах две неща — първото обикновено, второто почти невероятно — музиката идваше от павилиона и беше китайска. Затова я бях възприел толкова късно, без да й обръщам внимание. Не помня дали имаше камбанка или звънец, може би с пляскане оповестих пристигането си.

Музиката продължаваше да звучи. Обаче от дъното на близката къща се приближаваше някакъв фенер — стъблата на дърветата го закриваха отчасти, а на моменти изцяло: един хартиен фенер, който имаше формата на барабан и цвета на луната. Носеше го висок мъж. Не видях лицето му, защото светлината ме заслепяваше. Той отвори вратата и каза бавно на моя език: