Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 79

Постоянното писане ме отвлича от мисълта за сегашното положение на хората. Съзнанието, че всичко вече е написано преди нас, ни унищожава или ни превръща в призраци. Зная места, където младежите коленичат пред книгите и в изстъпление целуват страниците им, но не могат да прочетат нито една буква. Епидемиите, разколът, странстванията, неизбежно израждащи се в разбойничество, рязко намалиха числеността на населението. Струва ми се, вече споменах за самоубийствата, които от година на година зачестяват. Може би съм заблуден от старост и страх, но подозирам, че човешкият род — единственият — е на път да изчезне, а Библиотеката — осветена, необитаема, безкрайна, съвършено неподвижна, изпълнена с ценни книги, безполезна, нетленна, тайнствена — ще продължава да съществува.

Току-що написах „безкрайна“. Не сложих това прилагателно поради склонност към реториката; убеден съм, че все пак не е нелогично да мислим, че светът е безкраен. Онези, които смятат, че той има граници, допускат, че някъде в далечината коридорите, стълбите и шестоъгълните галерии могат по необясним начин да се свършат — а това е абсурдно. Онези, които си го представят без граници, забравят, че е ограничен броят на възможните книги. Аз се осмелявам да подскажа следното решение на този прастар проблем: Библиотеката е безгранична и периодична. Ако един вечен пътешественик тръгне в която и да е посока, той би се убедил след много векове, че едни и същи книги се повтарят в един и същ безпорядък, който с повторението се превръща в порядък: Порядъкът. Тази изящна надежда е утеха за самотата ми¹¹².

Мар дел Плата, 1941 г.

Градината с разклоняващите се пътеки

На Виктория Окампо

На страница 242 от „История на Първата световна война“ от сър Лидъл Харт четем, че било предвидено тринайсет британски дивизии (подкрепени от хиляда и четиристотин артилерийски оръдия) да атакуват на 24 юли 1916 година участъка Сер Монтобан, но се наложило нападението да бъде отсрочено за сутринта на 29-и същия месец. Причина за това (както отбелязва авторът) незначително отлагане били поройните дъждове. Ала следното изявление, продиктувано, проверено и подписано от доктор Ю Дзън, бивш професор по английски език в Hochschule¹¹³ в Циндао, хвърля неподозирана светлина върху този случай. Липсват първите две страници.

„… и окачих слушалката. Веднага след това се сетих чий е гласът, който бе отговорил на немски. Беше на капитан Ричард Мадън. Щом Мадън бе в апартамента на Виктор Рунеберг, значи край на всичките ни усилия и на (колкото и второстепенно да изглежда, или поне така трябва да ми изглежда) живота ни. Явно Рунеберг бе арестуван или убит¹¹⁴. Още днес преди залез-слънце щях да последвам съдбата му. Мадън беше неумолим. По-скоро — принуден да е неумолим. Ирландец на английска служба, човек, обвиняван в безразличие и вероятно в предателство, нима можеше да не използва този прекрасен случай и да не бъде благодарен на съдбата, че му се удава възможност да открие, да плени и да убие двама агенти на Германската империя! Качих се в стаята си; безсмислено заключих вратата и се хвърлих по гръб върху тясното желязно легло. От прозореца се виждаха все същите керемидени покриви и заоблаченото слънце, типично за шест часа следобед. Стори ми се невъзможно този ден да се превърне — без предзнаменования и символи — в ден на неумолимата ми смърт. Въпреки покойния ми баща, въпреки че бях израснал в една симетрична градина в Хай Фън, щях да умра? Сега? След това си помислих, че всъщност всички неща се случват сега, точно сега. Минава век след век, а нещата се случват единствено в настоящето; има безброй хора във въздуха, на земята и в морето, но всичко, което наистина става, става именно с мен… Почти непоносимият спомен за конското лице на Мадън прекъсна мисловните ми лутания. Сред омразата и ужаса, които изпитвам (сега вече мога да говоря за ужас, сега, когато надиграх Ричард Мадън, сега, когато шията ми вече очаква с нетърпение примката), си помислих, че този буен и несъмнено щастлив воин не подозираше, че зная Тайната — името на точното място, където се намира новият британски артилерийски парк при Анкър. Една птица се стрелна в сивото небе; въображението ми я превърна в самолет, а него — в много други (във френското небе), които унищожаваха с бомби артилерийския парк. Ех, ако устата ми, преди да я разкъса куршумът, можеше да изкрещи това име така, че да се чуе чак в Германия!… Но гласът ми беше много слаб. Как да сторя така, че да стигне до ушите на Лидера? До ушите на онзи болен и отвратителен човек, който знаеше единствено това, че Рунеберг и аз сме в Стафордшир, и напразно чакаше новини от нас в голия си кабинет в Берлин, непрестанно разлиствайки вестниците… Трябва да бягам, изрекох на глас. Безшумно се изправих, безсмислено тихо, сякаш Мадън вече ме дебнеше. Нещо — може би просто желанието да констатирам, че съм изчерпал запасите си — ме накара да пребъркам джобовете си. Намерих онова, което очаквах: американския часовник, никеловата верижка и четириъгълната монета, ключодържателя с безполезните и компрометиращи ме ключове от апартамента на Рунеберг, бележника и едно писмо, което реших незабавно да унищожа (но така и не го сторих), фалшивия паспорт, една крона¹¹⁵, два шилинга и няколко пенита, червено-синия молив, носната кърпа, револвера с един куршум в него. Съвсем безсмислено го сграбчих и претеглих в ръката си; исках да си вдъхна кураж. Смътно си помислих, че един изстрел се чува много далеч. За десет минути скроих плана си. Намерих в телефонния указател името на единствения човек, способен да предаде информацията — той живееше в едно предградие на Фентън, на по-малко от половин час път с влак.